Саймън Тойн - Sanctus

- Няма я - каза Гейбриъл, докато бъркаше в джоба си за телефона. - Онзи, който я е взел, вероятно е същият, който е стрелял по теб и те е оставил да умреш. Искам да се обадиш и да я обявиш за открадната. В момента би трябвало да е някъде по пътя към Цитаделата. Предупреди ги обаче да внимават. Момичето е с него.

Аркадиан погледна телефона, спомни си за полицая, който го беше докарал, и попита:

- А шофьорът?

Гейбриъл го погледна безизразно. После каза:

- Би трябвало да е с тях.

Аркадиан кимна и лицето му помръкна. Взе телефона със здравата си ръка и започна да набира номера на централата, но успя да въведе само първите три числа, преди и двамата да замръзнат, защото усетиха някакво движение в склада.

Гейбриъл се хвърли към отворената врата и клекна до нея. Звукът се чу отново. Приличаше на статичен шум... или шумоленето на дебел найлон. Осъзна какво е миг преди да погледне навън и ужасен писък да разцепи въздуха - отчаян плач, пълен с болка и мъка.

Майка му стоеше между контейнерите с найлона в ръка и се взираше в онова, което беше останало от тялото на баща ѝ.

Корнилиъс успя да мине по целия южен булевард до вътрешния околовръстен път, преди Аркадиан да успее да обяви колата за открадната. Когато диспечерът обяви автомобила за издирване, вече караше към Квартала на сенките. Туристическите автобуси и колите се бяха разкарали, решетката бе спусната за през нощта и кварталът беше на практика пуст. Корнилиъс зави в алеята и спря колата пред стоманената врата. Написа по телефона съобщение, в което обясняваше къде е и кой е в колата с него.

После зачака.

След безкрайно проточила се минута от другата страна се чу дълбок звън и вратата започна да се вдига. Фаровете осветиха гладкия бетон на черния тунел и Корнилиъс подкара напред, заслушан в успокояващото трополене на гумите по неравния под. Даде си сметка, че това вероятно е последното му шофиране и излизане от Цитаделата. Това беше добре. Не изпитваше привързаност към модерния свят и хората, които го обитаваха. Беше видял достатъчно ад на земята през годините в армията. Спасението беше пред него, далеч от света, високо в планината - по-близо до Бог.

Колата се заизкачва към залата в края на тунела. Фаровете осветиха двама души, застанали като привидения в центъра ѝ. Корнилиъс зави надясно от тях и спря. Изключи двигателя, но остави светлините. Двамата - и двамата със зелените раса на sancti - тръгнаха към колата. Корнилиъс отвори вратата, слезе и се озова в мечешката прегръдка на две яки ръце.

- Добре дошъл - каза игуменът, пусна го и го изгледа като баща, посрещащ отдавна изгубения си син. - Ранен ли си?

Корнилиъс поклати глава.

- Тогава бързо се преоблечи и ела с нас.

Прегърна го през раменете и го поведе към вратата. Щом минаха през нея, Корнилиъс спря и се втренчи в това, което го чакаше на пода. Игуменът се усмихна и му направи знак да го вземе. Корнилиъс усети как сълзите опариха очите му, докато се навеждаше към дървения кръст, поставен върху тъмнозеленото расо на изцяло посветен sanctus.

Телефонът млъкна и Аркадиан погледна дисплея. Сигналът беше изчезнал. Намръщи се - отчасти от досада, отчасти заради онова, което току-що му беше казала дежурната. Погледна окървавеното си рамо. Трябваше да иде в болница и да се обади и на жена си, за да не научава за всичко това от втора ръка, но успя единствено да съобщи за откраднатата кола. Откъм склада отново проехтя скръбен стон и той си даде сметка, че не е единственият, който се нуждае от лекарски грижи. Отиде до вратата и погледна навън.

Сцената, пред която се озова, сякаш бе взета от ренесансова картина на библейска мъка. Обезобразеното тяло на стареца лежеше на пода, покрито с дебел найлон, който блестеше като коприна под меката светлина на лампите. Гейбриъл беше коленичил до него, прегърнал майка си, която беше опряла глава на гърдите му. Катрин плачеше. Гейбриъл вдигна глава, погледна Аркадиан и попита с пресекнат от мъка глас:

- Колата?

- Знаят къде е - отвърна Аркадиан. - Всички полицейски коли имат предавател, за да могат да ги открият бързо, ако радиовръзката прекъсне. Дежурната каза, че предавателят на тази явно е повреден. Сякаш се движел по права линия през сградите и улиците на стария град, а после спрял. Право в средата на Цитаделата.

- Значи сме закъснели - каза Гейбриъл унило.

- Не - разнесе се задавен глас. Катрин вдигна глава и погледна Аркадиан. - Семките, които е погълнал монахът! Трябва да се погрижите да са на сигурно място.