Саймън Тойн - Sanctus

Аркадиан се намръщи. Никой не би трябвало да знае за семките. Катрин като че ли усети смущението му и обясни:

- Смятаме, че те може би са Тайнството.

Аркадиан поклати глава.

- Но те са най-обикновени ябълкови семки. Анализирахме ги.

След думите му се възцари тежко мълчание. Дълги секунди никой не помръдна. Накрая Гейбриъл нежно целуна майка си по темето и се изправи.

- Щом не са семките, значи е момичето - каза той, докато минаваше покрай Аркадиан към офиса. - Тя е ключът към всичко. Още от самото начало. Смятам да я върна.

Наведе се, вдигна черния сак от пода и го сложи на най-близкото бюро.

- Нека аз се оправя с това - каза Аркадиан и погледна телефона, който вече имаше една чертичка. Натисна копчето за повторно набиране. - Ако е отвлечена и откарана в Цитаделата, не могат просто да го отрекат. Можем да се обърнем към специалния пълномощник и да упражним политически натиск. Да ги принудим да съдействат на разследването.

- Ще отрекат всичко - каза Гейбриъл, отвори сака и затършува вътре. - А и ще отнеме твърде много време. Тя ще е мъртва, преди някой политик да си размърда задника. Каза, че колата се движела, когато си говорил с диспечера. Това означава, че имат само двайсет минути преднина. Трябва да стигнем възможно най-бързо там и да я измъкнем.

- И как ще го направим?

Гейбриъл рязко се завъртя и нещо фрасна Аркадиан по ръката.

- Не ние - каза Гейбриъл.

Аркадиан погледна надолу. Видя спринцовката, стърчаща там, където го беше ударил Гейбриъл. Ахна смаяно и залитна назад, докато се мъчеше да махне спринцовката. Ръката му вече беше натежала. Блъсна се в стената и усети как краката му се подгъват. Гейбриъл пристъпи напред, хвана го и внимателно го сложи да седне на пода. Аркадиан се опита да заговори, но езикът му не се подчиняваше.

- Съжалявам - каза Гейбриъл.

Последната мисъл на Аркадиан бе, че раната в рамото вече не го боли.

Корнилиъс никога не бе стъпвал в тази част на планината.

Каменното стълбище бе тясно и покрито с прах. Стражът водеше, оранжевият пламък на факлата му осветяваше грубите стени и отпуснатата Лив, която носеше на рамо като убита сърна. Тишината се нарушаваше единствено от тежките им стъпки.

Изкачваха се почти двадесет минути и накрая спряха в малка пещера. Корнилиъс бе целият потен под новото си зелено расо. Свещите по стените хвърляха достатъчно светлина, за да разкрият няколко започващи от пещерата тунела, всичките тесни и грубо изсечени. В един от тях мъждукаше слаба светлина и стражът sanctus тръгна към нея с все така твърда крачка, въпреки че беше пренесъл момичето през почти цялата планина. Корнилиъс го последва заедно с игумена. Трябваше да се наведе - проходът бе направен преди хиляди години от хора, рядко пораствали по-високи от дивата трева, расла тогава в равнините около планината. Продължи напред с наведена глава - подобаваща проява на почит към онова, което знаеше, че го чака. Напред беше Capelli Deus Specialis, Параклисът на Светата Божия тайна, мястото, където се пазеше Тайнството.

Сиянието се засили и освети по-добре стените и тавана. Оказа се, че стените не са грубо изсечени, както си беше помислил Корнилиъс, а са покрити със стотици изображения. Погледът му улавяше отделни образи - змия, увиваща се около натежало от плод дърво; друго дърво във формата на Тау с мъж в сянката на разперените му клони. Имаше и жени в различни състояния на агония - една беше разпъната на диба, друга пищеше на клада, трета я насичаха мъже с мечове и брадви. Всички му изглеждаха еднакви. Приличаха на жената в бурката и мъките им му носеха известен покой. Картините му напомняха за времето, няколко дни преди да изгуби взвода си, когато се бяха натъкнали на останките от древен храм в пустинята недалеч от главния път за Кабул. Рушащите се стени бяха покрити с подобни рисунки, почти заличени от времето и стихиите, рисунки, изобразяващи стари брутални постъпки, отдавна забравени и превърнали се на прах.

Изображенията по стените ставаха все по-смътни, сякаш хилядолетията ги заличаваха като древни спомени, докато накрая не се стопиха в скалата. Проходът стана по-широк и излязоха в по-голямо помещение. Корнилиъс се изправи и присви очи от яркото червено сияние, идващо от малка ковашка пещ в отсрещната стена. Пред нея бяха подредени четири кръгли точила в дървени рамки, осветени от кървавата светлина, а зад тях на стената имаше кръгъл камък, малко по-малък от човешки ръст. Приличаше на воденичен камък с четири дървени пръта, стърчащи от него на равни разстояния един от друг. В центъра му беше изваян знакът Тау. За момент Корнилиъс го взе за Тайнството, но после забеляза дълбоките жлебове в скалата над и под него.