Саймън Тойн - Sanctus

- Съжалявам, че идвам без предупреждение - каза той и намали звука на животоподдържащия монитор, - но с Тайнството се случва нещо. Нещо необичайно.

Застана до леглото на прелата и моментално бе пронизан от острите му черни очи.

- И това има ли нещо общо с тримата carmina, които не могат да бъдат открити в планината?

Игуменът се усмихна и каза спокойно:

- А, това ли?

- Да, това. - Зад гнева на прелата кипеше изненадваща енергия.

- Точно това бих искал да обсъдим.

Игуменът го погледна. Прелатът се беше състарил още повече през няколкото часа, откакто го беше видял за последен път. Жизнената му сила бе почти свършила, способността да се възстановява - почти изчерпана.

- Току-що получих вест, че са открили сестрата на брат Самюъл - каза той, наблюдаваше реакцията на прелата. - Наредих да я докарат тук, в Цитаделата. При мен.

Съвсем слаб намек за руменина докосна ледената кожа на лицето на стареца.

- Подобаващо е да изчакаш да станеш прелат, преди да започнеш да се държиш като такъв.

- Прости ми - каза игуменът и се пресегна, сякаш искаше внимателно да махне кичур коса от очите на прелата. - Но понякога човек трябва да действа като лидер, за да стане лидер.

Взе една възглавница и я притисна с голямата си длан върху лицето на прелата. С другата си ръка стисна китките му, за да не могат ноктестите пръсти да го одраскат. Чу зад себе си слабата аларма на един от мониторите, регистрирал опасна промяна в жизнените показатели на стареца. Игуменът погледна към вратата и се заслуша за приближаващи стъпки. Всичко беше спокойно. Продължи да държи прелата, докато кокалестите му ръце не се отпуснаха, след което махна възглавницата. Очите на стареца се взираха към мрака над главата му, долната челюст беше провиснала. Игуменът отиде до животоподдържащата машина и увеличи звука. Алармата нададе вой.

- Помощ! Бързо! - извика игуменът и се завтече към леглото.

От площадката се чуха забързани стъпки, вратата се отвори и аптекарите се изсипаха в стаята. Един се втурна към машините, останалите се насочиха към прелата.

- Започна да се задушава - каза игуменът и отстъпи назад. - Добре ли е?

Алармата продължи да вие и аптекарите при леглото започнаха сърдечен масаж на стареца, един извади дефибрилатор.

- Направете каквото трябва - каза игуменът. - Ще ида да доведа помощ.

Излезе в празния коридор и тръгна не за помощ, а към долните зали на планината. Нямаше да има разследване, тъй като сега тъкмо той, игуменът, бе поел функциите на прелата и нямаше да нареди да се проведе разследване. Освен това тъжната смърт на стареца щеше да бъде засенчена от онова, което предстоеше.

Беше премахнал последното препятствие. И вече можеше да изпълни предначертанието си.

Гейбриъл бавно идваше на себе си.

Отначало очите му отказваха да се отворят и той можеше само да вдишва въздух, наситен с миризмата на експлозив, изгорено дърво - и още нещо. За последен път се бе сблъсквал с тази миризма в Судан, след като партизаните бяха нападнали един от камионите с хуманитарни помощи. Когато отиде да провери на място с правителствените войски, същата миризма се стелеше над земята като мазен облак. Едва когато видя почернялото тяло на шофьора, стопено върху волана, осъзна на какво мирише. Очите му рязко се отвориха, когато направи връзката и си спомни какво се бе случило.

Огледа се. Лежеше на пода до стената на склада, майка му се беше проснала върху него. Плесна я два-три пъти по лицето. Разтревожено постави пръсти отстрани на шията / и затърси пулс. Беше силен и ритмичен.

Хвана я за раменете и внимателно я отмести от себе си. Главата му запулсира. Заслуша се през болезненото туптене за някакво движение в склада. Не чу нищо.

Пистолетът му лежеше на пода там, където го беше изпуснал. Взе го и дръпна затвора, за да провери дали оръжието е годно за употреба. Измъкна се предпазливо между контейнерите. Не погледна към офиса. Не искаше да вижда онова, което знаеше, че ще види - не и преди да се увери, че районът е чист и че кучият син, който бе направил всичко това, е мъртъв.

Шмугна се в прохода между контейнерите и бързо тръгна към предната част на склада, вървеше снишен. Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, а това беше проблем. Когато бе започнала стрелбата, инспекторът се обаждаше за подкрепления. Патрулът на охраната на летището също минаваше на всеки двадесет минути. Ако попаднеше в ръцете им, щеше да бъде изваден от играта и това само щеше да е от полза за Цитаделата. Опипа цицината на тила си, на мястото, където главата му се беше ударила в стената. Косата около нея беше лепкава от кръв. Погледна пръстите си. Кръвта беше яркочервена, не тъмна, не прекалено гъста - още не беше започнала да се съсирва. Явно не беше лежал в безсъзнание дълго, което бе добре, но въпреки това трябваше да действа бързо.