Саймън Тойн - Sanctus

Пръстите ѝ стиснаха дръжката, нокътят ѝ задра земята, докато показалецът се свиваше около спусъка. Лив понечи да се извърти и... нещо тежко я удари в тила и всичко изчезна.

Кутлар куцаше към будката на охраната. Потта пареше в очите му. Усещаше прохладния вечерен въздух върху влажната си кожа, но той по никакъв начин не можеше да угаси кипналата вътре в него жега. Раните му бяха инфектирани, нямаше съмнение. Освен това беше изгубил прекалено много кръв. Трябваше да намери помощ колкото се може по-скоро, или щеше да умре. Не можеше да позволи подобно нещо. Не и сега. Сякаш бяха минали часове, откакто бе натиснал клаксона и бе избягал от микробуса, но в действителност сигурно бяха минали само няколко минути.

Беше чул приглушената престрелка през бесните удари на сърцето си и тишината след двете експлозии. Може би всички бяха мъртви. Дори онзи тип, който беше убил Серко. При липсата на свидетели все още имаше възможност да се измъкне. Просто трябваше да стигне до охраната и да извика помощ.

Фаровете го осветиха отзад, когато беше само на десет метра от будката. Кръвта пулсираше в ушите му толкова силно, че дори не чу двигателя. Паниката стегна гърлото му. Опита се да се затича. Препъна се. Усети как остатъците от шевовете се опъват и се късат вътре в крака му.

Светлините станаха по-ярки и осветиха будката на охраната само на шест метра от него. Вече виждаше червените пръски по стената. Пазачът не беше посегнал за оръжие, но все трябваше да има пистолет някъде. Ако успееше да се добере до него, може би имаше някакъв шанс.

Вече чуваше двигателя през ударите на сърцето си. Закуцука с последни сили. Оставаха по-малко от пет метра.

Още десет мъчителни крачки.

... Още осем...

... Седем.

Корнилиъс мина право през Кутлар, сякаш го нямаше на пътя. Усети сблъсъка, когато полицейската кола удари двата му крака и на предното стъкло се появи паяжина - там, където го улучи главата при полета му над автомобила.

Погледна в огледалото. Видя как тялото пада по глава върху бетона, ръцете се разпериха безжизнено, краката се извъртяха под неестествени ъгли. Наби спирачките. Превключи на задна. Не искаше да оставя нищо на случайността. Не искаше и да оставя труп пред очите на всички.

Натисна газта, двигателят изрева и безформената купчина плът и дрехи започна да се увеличава в огледалото. Той спря на метър от нея, отвори багажника и слезе от колата с пистолет в ръка. Заобиколи, като донякъде се надяваше да намери Кутлар все още жив. Допадаше му идеята да го остави да прекара остатъка от живота си като инвалид, да пие през сламка и да сере в памперси. Вместо това обаче беше посрещнат от неподвижен празен поглед и бе почти разочарован.

Наведе се и бързо вдигна тялото. Усети как счупените кости хрущят в подутата плът на краката, докато го натикваше в тесния багажник до тялото на шофьора. Трябваше да натисне с цялата си тежест капака, за да го затвори. Огледа се. Не видя никакво движение. Не чу никакви сирени. Искаше му се да се върне, да претърси склада и да довърши нещата, но му беше дадена заповед, а и основната цел на мисията му беше постигната.

Качи се зад волана и погледна назад към лежащата в безсъзнание Лив. Ръцете ѝ бяха закопчани отпред с белезници, свързани с верига към халката в пода.

Гледаше как гърдите ѝ се повдигат и спускат. Надяваше се, че пукнатата глава ще я държи в безсъзнание достатъчно дълго, за да я откара без проблеми до където трябва.

Заклинам ви, братя мои,

останете верни на земята и

недейте вярва на ония, които ви

говорят за свръхземни упования!

- Оставете ни! - каза игуменът.

Аптекарите вдигнаха глави, изненадани от заповедта на човек, различен от господаря им, та бил той и игуменът. Станаха неуверено, като поглеждаха ту към прелата, ту към животоподдържащите машини, ту към властно застаналия на прага игумен.

- Аз съм господарят тук - зашушна сухият глас на прелата някъде от гнездото бели завивки. - Не го забравяй.

- Прости ми, отче - каза игуменът, - но имам спешни новини... относно Тайнството.

Аптекарите продължаваха да чакат.

- Излезте - каза им прелатът.

Игуменът ги гледаше, докато проверяваха апаратите и как после излизат.

- Приближи се - чу се гласът на прелата от тъмното. - Искам да видя лицето ти.

Игуменът тръгна към леглото и спря до изоставените от привиденията машини.