Саймън Тойн - Sanctus

Игуменът го изгледа странно, после за негов потрес каза:

- Не е вярно. Измъквали са се. Не наскоро, но се е случвало. При дълга история като нашата това е... неизбежно. Естествено, винаги са били залавяни и принудени да млъкнат - в името на Бога - заедно с всеки, изкарал лошия късмет да контактува с тях, докато са били извън тези стени. - Забеляза, че Атанасий пребледнява, и добави: - Тайнството трябва да бъде пазено.

Игуменът винаги бе съжалявал, че икономът му няма куража за по-сложните задължения на ордена. Именно затова Атанасий продължаваше да носи кафявото расо на нисшите гилдии вместо тъмнозеленото на ръкоположен sanctus. Но пък бе толкова ревностен и отдаден на службата си, че игуменът понякога забравяше, че така и не е научил тайната на планината и че голяма част от историята на Цитаделата му е неизвестна.

- За последно Тайнството е било изложено на опасност през Първата световна война - рече игуменът, взрян в изстиналите сиви въглени, сякаш върху тях бе записано миналото. - Един новоприет монах скочил през прозореца и преплувал рова. Оттогава ровът е източен. За щастие, не бил напълно посветен и все още не знаел тайната на нашия орден. Успял да стигне чак до окупираната Франция, преди да успеем да... да го настигнем. Бог е бил с нас. Когато сме се добрали до него, бойното поле вече ни било свършило работата.

Погледна Атанасий и добави:

- Но онези времена са били различни. Църквата е имала много съюзници, мълчанието се купувало лесно и пазенето на тайни не представлявало проблем; било преди интернет да даде възможност на всеки да изпраща за миг информация до милиарди хора. Днес няма начин да премълчим инцидент като този сега. Именно затова трябва да се погрижим той да не се случи.

Погледна отново към прозореца, който вече бе напълно осветен от утринното слънце. Изобразеният фазан сияеше в живи сини и зелени тонове - архаичен символ на Христос и на безсмъртието.

- Брат Самюъл знае нашата тайна - рече игуменът. - Следователно не бива да напуска тази планина.

Лив натисна звънеца и зачака. Къщата в Нюарк бе спретната и нова, само на няколко пресечки от Бейкър Парк и недалеч от щатския университет, където собственикът Майрън работеше като лаборант. Ниска ограда я отделяше от съседните дворове, а няколко крачки трева - от улицата. Миниатюрен вариант на американската мечта. Ако пишеше за други неща, Лив сигурно щеше да използва този образ и да скалъпи някаква трогателна сцена; не това обаче беше причината да е тук.

Отвътре се чуха малко тромави стъпки и Лив се опита да надене някаква физиономия, която да не издава абсолютната самота, която изпитваше след обедното си бдение в Сентръл Парк. Вратата се отвори и пред нея застана хубава млада жена в толкова напреднала бременност, че направо изпълваше тесния коридор.

- Вие трябва да сте Бони - каза Лив с жизнерадостен тон, принадлежащ на някой друг. - Аз съм Лив Адамсен от „Инкуайърър“.

Лицето на Бони грейна.

- От рубриката за бебетата! - Отвори широко вратата и ѝ направи знак да влезе в безупречно чистия бежов коридор.

Лив никога не бе писала за бебета, но премълча. Просто продължаваше да се усмихва чак до идеално подредения кухненски бокс, където един мъж с ведро лице правеше кафе.

- Майрън, скъпи, това е журналистката, която ще пише за раждането...

Лив се ръкува с него. Лицето започваше да я боли от пресилената усмивка. Искаше само да се прибере у дома, да се мушне под завивките и да се наплаче. Вместо това огледа помещението, като не пропусна да забележи кадифената му мекота и грижливо подредените дреболии - ароматните лампи, смесващи миризмата на рози с тази на кафето, плетените кошници, в които имаше само въздух - продаваха ги в комплект по три на касите на веригата за домашно обзавеждане ИКЕА.

- Хубав дом...

Знаеше, че този коментар се очаква. Помисли си за собствения си апартамент, задръстен с цветя и миризма на почва - цветарник с легло, както го бе нарекъл един бивш приятел. Защо не можеше да живее като обикновените хора и да е щастлива и доволна? Погледна към безупречно чистия им двор - зелен правоъгълник с малки кипариси, които за две лета щяха да скрият къщата, ако не ги кастреха драстично и често. Два вече леко пожълтяваха. Може би природата щеше да свърши работата на хората. Именно познаването на растенията и по-конкретно на целебните им свойства беше причината Лив да изнася това представление.

„Адамсен, ти разбираш от растения и такива глупости“ - бе прозаичното начало на разговора, когато собственикът и главен редактор на „Ню Джърси Инкуайърър“ Ролс Бейкър я сгащи в асансьора в началото на седмицата. В следващия момент я отряза от криминалния отдел и обичайната ѝ територия в по-тъмните аспекти на журналистическото поприще и я натовари да напише материал от две хиляди думи под заглавието „Естествено раждане - както е предвидила Майката природа?“ за неделната здравна притурка. Беше писала градинарски статии от време на време, но не и медицински.