Саймън Тойн - Sanctus

- Да - каза водещият. - Ето го и него, на върха на Цитаделата, прави кръстен знак с тялото си.

- Не е кръст - прошепна Оскар по телефона, докато картината бавно се отдалечаваше, за да разкрие ужасяващата височина на планината. - Знакът, който прави, е may.

Оскар де ла Круз седеше в кабинета си в западните хълмове на Рио де Жанейро, осветен от мекото сияние от камината, и не откъсваше поглед от телевизора. Косата му бе съвсем бяла и контрастираше с тъмната му кожа, излъскана като стар каиш от над стоте лета, които бе живял. Но въпреки достолепната му възраст тъмните му очи все още бяха живи и будни, а набитото му тяло излъчваше неуморима енергия и устремност. Напомняше на действащ генерал, прикован насила зад бюрото поради липса на военни действия.

- Какво мислиш? - прошепна гласът на дъщеря му в слушалката.

Замисли се над въпроса ѝ. През по-голямата част от живота си бе очаквал да се случи подобно нещо, беше се опитвал години наред да го предизвика... а сега не знаеше какво да прави.

Надигна се сковано от стола и тръгна към остъклената врата за терасата, чиито плочки смътно отразяваха лунната светлина.

- Може да не означава нищо - каза най-сетне.

- Наистина ли го вярваш? - попита дъщеря му с прямота, която го накара да се усмихне. Сам я беше научил да се съмнява във всичко.

- Не - призна той. - Всъщност не го вярвам.

- Тогава?

Замълча, почти уплашен да предаде мислите и чувствата си в думи. Погледна над басейна към върха на Корковадо, където О Cristo Redentor, Христос Спасителят, беше разперил ръце и гледаше благосклонно към все още спящите жители на Рио. Самият той бе помогнал за издигането на статуята с надеждата, че това ще положи началото на новата ера. И тя наистина бе станала прочута, както се беше надявал, но това бе всичко.

Замисли се за монаха, застанал на върха на Цитаделата. Жестът на човека, разнесен за миг из целия свят от медиите, беше почти идентичен с онзи на статуята, която самият той бе градил девет години от стомана, бетон и пясъчник. Ръката му мина по високата яка на полото - той винаги носеше поло.

- Мисля, че може би пророчеството се сбъдва - прошепна накрая. - Мисля, че трябва да се подготвим.

Слънцето вече сиясше ярко над Руин. Самюъл гледаше как сенките по източния булевард, който продължаваше чак до червените планини в далечината, се скъсяват. Почти не усещаше изгарящата раменете му болка въпреки напрежението, натрупало се от държането на и без това изтощените му ръце вдигнати.

От известно време си даваше сметка за суматохата долу, за събралата се тълпа и пристигналите телевизионни екипи. Звуците, понесени от издигащия се топъл въздух, от време на време достигаха до него и тогава множеството му се струваше необичайно близко. Той обаче мислеше само за две неща. Първото бе Тайнството, а второто - лицето на момичето от миналото му. Когато умът му се освободи от всичко друго, двете сякаш се сляха в един могъщ образ, който го утешаваше и успокояваше.

Погледна през ръба, надолу покрай отвесната стена, която бе изкатерил сякаш преди дни. Към изпразнения ров на повече от хиляда стъпки под него.

Пъхна стъпала в процепите, които бе срязал малко над полите на расото си, после вкара палци през подобните дупки в края на ръкавите. Разкрачи се и усети как тъканта на дрехата се опъва по тялото му, почувства напрежението в ръцете и краката. Погледна за последен път надолу. Усети издигащия се въздух, затоплен от издигащото се слънце. Чу бърборещите гласове в засилващия се вятър. Съсредоточи се върху мястото, което бе избрал, непосредствено до стената, където група туристи стоеше до малка затревена площ.

Премести тежестта си.

Наклони се напред.

И се хвърли.

Нужни му бяха три секунди, за да прелети разстоянието, което бе изкатерил за няколко мъчителни часа през нощта. Болката разтърсваше изтощените му крака и ръце, докато се мъчеше да държи расото опънато срещу вятъра. Не откъсваше поглед от зеленото петно, стремеше се към него с цялото си същество.

Чуваше писъците през воя на вятъра. Замахна енергично с ръце, за да увеличи съпротивлението, опита се да наклони тялото си така, че да коригира траекторията си. Видя как хората се разбягват от мястото, което си беше избрал. Зеленото петно се носеше с бясна скорост към него. По-близо. И още по-близо.

Нещо рязко дръпна дясната му ръка - процепът се беше разкъсал. Внезапната загуба на съпротивление го завъртя като пумпал. Той хвана развяващия се ръкав и отново го опъна. Вятърът моментално го отскубна. Беше прекалено слаб. Беше твърде късно. Въртенето се засили. Земята бе твърде близо. Обърна се по гръб.