Саймън Тойн - Sanctus

„Изобщо не е нужно да се впускаш подробно в медицината, ако питаш мен - каза ѝ Ролс, докато излизаше от асансьора. - Просто ми намери някое семейство, което да е горе-долу с всичкия си и да иска да роди бебето си в басейн или на горска полянка без никакви болкоуспокояващи освен билкови екстракти, и потърси чисто човешкото с няколко думи. И по-добре да са нормални граждани. Не искам да чета за някакви си проклети хипита“.

Лив ги откри чрез обичайните си канали. Бони беше пътно ченге от щатската полиция, което я поставяше възможно най-далеч от хипитата. Не можеш да практикуваш „Мир и Любов“, когато се занимаваш с ежедневния кошмар по магистралите на Ню Джърси. Но ето че сега Бони сияеше, седнала на Г-образното канапе, стиснала ръката на практичния си съпруг и научен работник, и говореше разпалено за естественото раждане, сякаш бе щатен служител на Майката земя.

Да, това щяло да е първото им дете. Всъщност деца - чакали близнаци.

Не, не знаела пола им; решили да е изненада.

Да, Майрън се бил свързал с родилното, защото бил учен и тъй нататък; да - била обмислила обичайното раждане в родилен дом, но тъй като жените поколения наред са раждали без помощта на модерната медицина, тя била твърдо убедена, че е по-добре за бебетата нещата да станат по естествен път.

Тя ще ражда все пак, добави Майрън със своя нежен, почти момчешки глас, докато я галеше по косата и ѝ се усмихваше влюбено . Не е моя работа да ѝ казвам кое е най-доброто.

Нещо в тази затрогваща интимност и безкористност проби бронята фалшиво добро настроение на Лив и тя потресено усети как сълзите се стичат по бузите ѝ. Чу се да се извинява, когато Бони и Майрън се втурнаха да я успокояват, и успя да се стегне достатъчно, за да завърши интервюто. Чувстваше се виновна, че е домъкнала черния облак на мъката си в светлото убежище на простия им живот.

Прибра се, просна се с дрехите в разхвърляното легло и заслуша капенето на напоителната система, грижеща се за растенията, които изпълваха апартамента и гарантираха в най-общия смисъл, че споделя живота си с други живи същества. Прехвърли в ума си събитията от деня и се пъхна под завивките. Трепереше от студ, сякаш твърдият лед на самотата ѝ никога нямаше да се стопи и тя никога нямаше да познае топлината на живот като този на Бони и Майрън.

Катрин Ман вкара микробуса в малкия двор зад една голяма градска къща и паркира сред облак прах. Тази част в източния край на града все още се наричаше Районът на градините, макар че зелените площи, дали името му, отдавна бяха изчезнали. Все пак отзад около къщата имаше ореол на минало великолепие - изпод тъмните пластове мръсотия надничаше същият фин камък с меден цвят, от който бяха изградени църквата и по-голямата част от стария град.

Катрин слезе и мина покрай празната стойка за велосипеди до кладенеца, който някога бе осигурявал прясна вода. Сърцето ѝ още туптеше развълнувано от няколкото разминавания в последния момент, докато бе карала през засилващия се сутрешен трафик. Извади ключодържателя, намери необходимия ключ, пъхна го в ключалката на задната врата и отвори.

След ярката светлина на пролетното слънце къщата бе прохладна и тъмна. Докато въвеждаше кода за изключване на алармата, вратата се затръшна зац нея. Тя забърза по сумрачния коридор към светлата приемна в предната част.

Редицата часовници на стената зад рецепцията показваше времето в Рио, Ню Йорк, Лондон, Делхи, Джакарта - навсякъде, където организацията имаше представителства. В Руин беше осем без четвърт - все още твърде рано за начало на работния ден. Спускащата се от елегантното дървено стълбище тишина потвърждаваше, че е сама. Тя тръгна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж.

Пететажната къща бе тясна, в стила на повечето еднотипни средновековни сгради, стъпалата скърцаха под краката ѝ, докато минаваше покрай офисите с врати от замъглено стъкло, които заемаха долните четири етажа. В края на стълбището имаше тежка бронирана врата. Катрин я отвори с мъка и влезе в квартирата си.

Прекрачването на прага бе като връщане в миналото. Стените бяха покрити с ламперия и боядисани в меко сиво, дневната бе обзаведена с изящни стари мебели. Единственият намек за сегашния век бе малкият плоскоекранен телевизор, кацнал на ниска китайска масичка в ъгъла.

Катрин грабна дистанционного от миндера, включи телевизора и отиде до вградената в отсрещната стена библиотека. Лавиците стигаха от пода до тавана и бяха пълни с най-доброто, което можеше да предложи литературата на деветнадесети век. Тя натисна гръбчето на подвързаното в черна агнешка кожа издание на „Джейн Еър“, чу се тихо щракане и долната част на библиотеката се отвори. В дълбокия шкаф имаше сейф, факс апарат, принтер - всички джунджурии на модерния живот. Най-долу върху купчина списания за интериор лежеше бинокълът, подарен ѝ за тринадесетия ѝ рожден ден при първото ѝ посещение в Африка. Тя го взе и забърза обратно по подредения на шарки паркет към капандурата. Няколко гълъба се разлетяха, когато отвори и подаде глава навън. Червени керемиди и синьо небе прелетяха пред погледа ѝ, докато насочваше бинокъла към черния монолит на по-малко от километър на запад. Зад нея телевизорът оживя и започна да излъчва в празното помещение края на някакво предаване за глобалното затопляне. Катрин опря лакти на перваза и внимателно насочи бинокъла към върха на Цитаделата.