Саймън Тойн - Sanctus

Видя го.

Разперени ръце. Наведена глава.

Образът ѝ бе познат открай време, само че изваян от камък и издигащ се на върха на друга планина на половин свят оттук. Още от дете знаеше какво означава. Сега, след поколения съвместни активни усилия да се даде старт на веригата събития, които щяха да променят съдбата на човечеството, всичко се случваше тук, пред очите ѝ - при това от действията на един-единствен човек. Докато се опитваше да спре треперенето на ръцете си, чу говорителят да изрежда основните новини.

- През следващия половин час ще имаме новини от световната среща по промените в климата, ще се запознаем с последните резюмета за движението на световните пазари и ще разкажем как древната крепост в град Руин най-сетне бе превзета тази сутрин - според сведенията на върха ѝ...

Катрин погледна още веднъж необичайната картина и седна пред телевизора, за да види как я кара останалата част от света.

Течеше реклама за някакъв лъс кав автомобил, а лентата в долната част на екрана показваше времето по света. Осем и двайсет и осем; четири и двайсет и осем сутринта в Рио. Катрин извади телефона си, натисна бутона за бързо набиране и заслуша бипканията на многото числа, загледана в рекламата. Накрая някой в тъмното в другия край на света вдигна.

- Ola? - чу се тих, но съвсем буден женски глас и Катрин изпита облекчение, че не е събудила никого.

- Мариела, Катрин съм. Извинявай, че се обаждам толкова рано. Но си помислих, че може да е буден.

Баща ѝ все по-често будуваше в най-невероятни часове.

- Да, сеньора - отговори Мариела. - Буден е от доста време. Запалих камината в кабинета. Тази нощ е студено. Четеше, когато го оставих.

- Мога ли да говоря с него?

- Разбира се, сеньора - каза Мариела.

По линията се чу шумолене на пола и меки стъпки. Катрин си представи как икономката на баща ѝ върви в тъмното по коридора към меката светлина на камината в дъното на скромната къща. Стъпките спряха, чу се кратък приглушен разговор, след което телефонът беше предаден от ръка на ръка.

- Катрин... - Топлият глас на баща ѝ се понесе през континенти и моментално я успокои. От тона му си личеше, че се усмихва.

- Татко... - Тя също се усмихна въпреки сериозната новина, която трябваше да му съобщи.

- Как е времето в Руин тази сутрин?

- Слънчево.

- А тук е студено - рече той. - Трябваше да палим камината.

- Знам, татко, Мариела ми каза. Слушай, тук става нещо. Пусни Си Ен Ен.

Чу го как казва на Мариела да включи малкия телевизор в ъгъла на кабинета и погледът ѝ се стрелна към нейния. Блестящото лого се завъртя на екрана, после отново се появи водещият. Катрин леко увеличи звука. От телефона за кратко се чуха звуците на някакво спортно предаване, сапунена опера и реклами - всички на португалски, - последвани от сериозния тон на световния новинарски канал.

Катрин вдигна поглед, когато картината зад водещия показа зелена фигура, застанала на върха на планина.

Чу как баща ѝ ахна.

- Боже мой - прошепна той. - Sanctus.

- До този момент - продължи водещият - от Цитаделата нито потвърждават, нито отричат, че този човек има нещо общо с тях. За да хвърлим допълнителна светлина върху тази загадка, поканихме специалиста по Руин и автор на много книги за Цитаделата доктор Мириам Аната.

Водещият се завъртя в стола си към едра, застрашителна на вид жена около петдесетте, облечена в тъмносин костюм на тънки райета и проста тениска. Сребристосивата ѝ коса бе късо подстригана и грижливо сресана, с един асиметричен кичур.

- Доктор Аната, какво ще ни кажете за събитията от тази сутрин?

- Мисля, че сме свидетели на нещо необичайно - каза тя, наклони глава напред и изгледа със студените си сини очи водещия над очилата си за четене. - Този човек напълно се различава от монасите, които понякога могат да се видят да поправят бойниците или прозорците. Расото му не е кафяво, а зелено, което е много важно: само членовете на един орден носят този цвят, но те са изчезнали преди деветстотин години.

- За кои става въпрос?

- Живеели са в Цитаделата и затова знаем много малко за тях, но тъй като са били единствените, забелязвани високо горе, приемаме, че са били някакъв висш орден, вероятно натоварен със задачата да закриля Тайнството.

Водещият докосна слушалката в ухото си.

- Мисля, че можем да продължим с предаване на живо от Цитаделата.

Картината се смени с ново, по-ясно изображение на монаха. Расото му леко се развяваше на сутрешния ветрец, ръцете му продължаваха да са разперени настрани, без да помръднат.