Саймън Тойн - Sanctus

- Да? - каза той, докато оглеждаше мъжете в колата.

- Гейбриъл Ман да е идвал днес? - попита глас oт мястото до шофьора.

- Може би. Кой се интересува?

Аркадиан отвори кожения си портфейл и се наведе да му го покаже. Пазачът надникна над гишето и внимателно разгледа златната значка на инспектора. Натисна един бутон и бариерата започна да се вдига.

- Дойде преди около половин час с приятелката си - каза пазачът.

- Как изглеждаше приятелката? - бързо попита Аркадиан.

Пазачът сви рамене.

- Млада. Руса. Красива.

Не беше точно словесен портрет, но Аркадиан имаше доста добра представа за кого става дума. От Сюли още нямаше нито вест. От Лив също.

- Къде мога да ги намеря?

- Следвайте жълтата линия. - Пазачът се наведе през прозореца и посочи дебелата линия по настилката, която завиваше и продължаваше успоредно на оградата. - Ще ви отведе покрай складовете. Те са в хангар 12, на около триста метра отляво. Отпред има спрян един стар товарен самолет.

- Благодаря - каза Аркадиан. - И моля да не им се обаждате, че идваме. Визитата е неофициална.

- Разбрано, господине.

Колата се плъзна под бариерата и светлината на фаровете последва ярката жълта линия към редицата дълги сиви постройки. Повечето тънеха в мрак и тишина. Точеха се покрай отворените прозорци на автомобила като надгробни камъни.

Пред хангара беше спрян дундест самолет, с опашка към голямата плъзгаща се врата. Тя беше наполовина отворена и от нея в сгъстяващия се здрач се изливаше оранжева светлина.

- Угаси светлините - каза Аркадиан на шофьора, докато гледаше отвора и се мъчеше да види какво има от другата страна. - И приближи внимателно, искам да погледна.

Фаровете угаснаха и пътят пред тях потъна в мрак. Шофьорът изключи от скорост и продължи по инерция. Без светлините Аркадиан виждаше първите звезди по черното като мастило небе зад хангара, докато се плъзгаха напред със съскане на гуми върху изстиващата настилка.

Когато стигнаха на петнайсетина метра, Аркадиан вдигна ръка и шофьорът спря колата с ръчната спирачка, за да не задейства стоповете. Аркадиан надникна през отворения прозорец и се заслуша за гласове или някакъв друг шум отвътре. Не чу нищо освен пукането на бързо изстиващия двигател на автомобила.

Откопча предпазния колан, бръкна под сакото си и извади пистолета от кобура. Шофьорът го погледна.

- Да дойда с вас?

Беше сержант, постъпил наскоро в управлението. Въпреки цивилните дрехи миризмата на патрулен полицай още витаеше около него.

- Не, всичко ще е наред. Нека първо надникна. Ще ти махна, ако имам нужда от подкрепление.

Аркадиан изключи осветлението на купето, за да не светне при отварянето на вратата, и се измъкна в нощта.

Катрин грабна дистанционните и натисна бутона за увеличаване на звука. Водещият разказваше подробностите.

- ... току-що получаваме сведения, че тялото на световноизвестния журналист и издател Ролс Бейкър е намерено изгорено зад волана на колата му.

- Боже мой! - промълви Лив. - Това е шефът ми.

На екрана се появи улица, задръстена от пожарни и линейки. Жълти полицейски ленти трептяха на преден план и държаха любопитните настрани, а в далечината около димящия скелет на кола се бяха струпали пожарникари, ченгета и парамедици.

- Звъня ли му по телефона? - попита Гейбриъл.

Лив кимна.

- Кога?

Тя поклати глава и се опита да си спомни.

- През деня.

- Обаждала ли си се на някой друг?

Лив се замисли, прехвърляйки събитията от сутринта. Не се беше обаждала на никого, докато не се измъкна от ченгетата. После се беше обадила на шефа си и...

Погледна към Катрин.

- Звънях на вас.

Гейбриъл веднага скочи и тръгна към майка си.

- Дай ми телефона си.

Катрин го извади от джоба си и му го подаде. Гейбриъл провери списъка и си отбеляза часа на обаждането. Изключи апарата и се обърна към Лив.

- Трябва да се махаме оттук. Изглежда, следят не само твоя телефон, но и обажданията ти. Всеки, с когото си разговаряла, е в опасност.

Лив погледна към телевизора. На екрана се появи друга снимка на Ролс. Стоеше пред редакцията на „Инкуайърър“, ухилен до уши. Не можеше да повярва, че е мъртъв само защото се беше чула с него. Не можеше дори да си спомни за какво разговаряха. После сведе поглед, видя размазания телефонен номер на дланта си и си спомни с кого още се беше опитала да се свърже.

Бони беше на горния етаж и тъкмо слагаше близнаците да спят. На входната врата се почука, но тя изобщо не помисли да слезе да отвори. Майрън беше долу и приготвяше обяда. Щеше да я извика, ако търсеха нея.