Саймън Тойн - Sanctus

- Каквото и да имаше във водата, то правеше почвата невероятно плодородна. Всичко растеше на нея, макар че градината е разположена в кратер и почти през цялото време се намира в сянка. Веднъж, докато разчиствах избуяла трева, намерих стара дръжка от гребло. От нея бяха започнали да излизат зелени филизи. - Оскар вдигна очи и отново посегна към клавиатурата. - Тази градина е изхранвала Цитаделата през цялата история - каза той, докато пишеше в полето за търсене. - Зелените раса на sancti отразяват това наред с името еденити или едемити, с което са били известни. - Свърши с писането, сателитната снимка изчезна и започна да се отваря нова страница. - Някои мислят, че името се отнася за възрастта на ордена, чиято история започва от зората на човечеството. Други обаче смятат, че то има по-буквално значение и че Тау изобщо не е кръст.

Страницата се зареди. Лив впери поглед в екрана. Образът, който го изпълваше, силно подчертаваше думите на Оскар.

Беше стилизирана рисунка на дърво, тънкото стебло се издигаше право нагоре и се разделяше на два натежали от плод клона, образуващи познатата форма Т. По стеблото се виеще змия, а от двете страни на дървото стояха мъж и жена. Лив погледна Оскар. Не можеше да повярва на онова, което намекваше.

- Ти каза, че буквите са надраскани върху семки - каза той. - Знаеш ли какви точно?

Лив впери поглед в черните му очи и си помисли за всички изображения, който бе виждала през живота си, показващи Адам и Ева пред дървото на познанието, като един от тях винаги държеше тежкия плод на изкушението.

- Ябълка - отвърна тя. - Бяха надраскани върху семки от ябълка.

Огромните пещерни зали на библиотеката сияеха в зелено и всички детайли се виждаха ясно. Стражът ускори крачка и извади пистолета от ръкава си. Въртеше глава наляво и надясно и търсеше по-светли петна, издаващи нечие присъствие. Не видя нито едно. Ослепително ярко блестяха единствено тънките водещи светлини, които продължаваха напред като фосфоресциращо изпарение и водеха към забранената зала.

Отне му по-малко от минута да стигне там.

Когато приближи началото на последния коридор, забави крачка, леко приклекна и спря. Облегна се на стената до входа. Подаде предпазливо глава. Погледна към залата.

Подовите светлини сияеха и ярката зелена линия сочеше към края на коридора. Той напрегна очи и затърси някакво движение в тъмното оттатък светлините.

Не видя нищо.

Тръгна към залата. Държеше пистолета в протегнатата си напред ръка. Главата му бе абсолютно неподвижна като на котка, дебнеща мишка.

Атанасий видя как водещите светлини помръкват само на някакви си шест стъпки от него. Беше се сврял в лавицата, опразнена по-рано по нареждане на отец Тома. Беше ниско до пода, срещу входа, с лице към залата.

Гледаше как тъмното петно се отдалечава. Положението на лавицата беше такова, че всеки вървящ по коридора към залата не можеше да го види; но всеки, който се движеше в обратната посока, щеше да го забележи моментално. Трябваше да се махне оттук, преди стражът да е погледнал назад.

Бавно се измъкна навън; ушите му усилваха всеки най-малък звук, погледът му не се откъсваше нито за миг от малкото тъмно петно, което продължаваше да пълзи бавно по тънката ивица светлина по пода.

Надигна се на колене. Изправи се. Направи крачка в безформения мрак към изхода, като стъпваше на пръсти като балетист, изпълнен с ужас, че и най-незначителното тътрене на сандал върху камък ще предупреди стража и ще му донесе внезапна и сигурна смърт.

Ръцете му продължаваха да шарят напред в тъмнината и търсеха ръба на прохода, който щеше да го изведе от коридора капан.

Направи втора крачка.

Трета.

Четвърта.

На петата ръката му докосна гладкия студен камък на стената. Едва не изпъшка от облекчение. После замръзна. Тъмното петно беше спряло в самия край на светлините. Атанасий плъзна длан по студения камък и чу изнервящо силното стържене на сухата си кожа. Представи си стража. В дъното на коридора. С оръжие в ръка. Взиращ се в залата. Колко време щеше да му е нужно да се обърне, след като се увери, че вътре няма жива душа? Докато въпросът се оформяше в главата му, дланта му намери ръба на стената. Пръстите му се свиха около него и го издърпаха през входа в залата със свещените текстове.

Всяка фибра от тялото му крещеше да си плюе на петите, но Атанасий знаеше, че залата, в която се намира, е дълга цели двадесет стъпки. Всеки звук тук щеше да стигне до коридора, от който току-що се беше измъкнал. Трябваше да се движи безшумно. Пристъпваше колкото се може по-бързо и тихо, наясно, че някъде в мрака зад него стои човек с оръжие, който може да вижда в тъмното.