Саймън Тойн - Sanctus

Ударите на сърцето му отмерваха ритъма на крачките, докато бързаше през черната зала към изхода. Погледът му бе прикован към светлините на пода и той беше така погълнат от мисли за онова, което беше зад него, че забеляза приближаващото сияние чак в последния момент.

Стигна края на залата и го видя - слаба светлина по пода и стената на прохода, в който се канеше да се шмугне. Замръзна на място. Някой идваше. Сиянието се засилваше.

Нямаше време да се скрие.

Нямаше къде да се скрие.

Оставаше му само да стои и да гледа как носителят на ореола се показа на ъгъла и грейна като свръхнова на по-малко от три метра от него. Беше отец Малахия, който несъмнено бе тръгнал да провери какво става в забранената зала.

Атанасий понечи да вдигне ръце в знак, че се предава. Очакваше всеки миг библиотекарят да вдигне очи, да го види и да извика стража. Но не се случи нищо. Малахия продължи да се взира в земята, острото му лице бе напрегнато и замислено, а светлият му ореол изглеждаше като комета в пропитите с мрак очи на Атанасий. Малахия продължи през залата и изчезна в коридора, от който току-що се беше измъкнал Атанасий.

Вцепененият Атанасий продължи да се взира в него още няколко мига, а очите му отново привикваха към мрака, който току-що бе спасил живота му.

После се обърна. И побягна.

Лив се взираше в стилизираната рисунка на дървото.

Няколко дълги секунди примигването на телевизора в ъгъла беше единственото движение в офиса, а тихият глас на водещия - единственият звук. Накрая Катрин наруши тишината.

- Тези семки ни трябват. Трябва да се доберем до тях и да ги изследваме.

Гейбриъл стана и се протегна, стройното му тяло отново се приготви за действие, а умът му започна да преценява ситуацията.

- Семките не се споменават в досието, така че от Цитаделата сигурно още не знаят за тях. Това означава, че имаме преднина. - Отиде до прозореца и се загледа над контейнерите към изхода на склада. - Пазят ги в шкафовете за веществени доказателства или по-вероятно в лабораторията. Това е проблем. Охраната ще е много по-бдителна след случилото се в моргата.

- Аз мога да ги взема - обади се Лив. - Мога да се обадя на Аркадиан. Ще му кажа, че сме разбрали какво означават буквите, но трябва да видя самите семки. После ще ги изпусна на пода или ще отвлека вниманието му по някакъв друг начин и ще отмъкна една от тях или ще я разменя с друга. - Погледна към Гейбриъл. - Нужна ви е само една семка, нали?

Гейбриъл за момент впери поглед в нея. На лицето му имаше тревожно и съсредоточено изражение, което след това се стопи в усмивка.

- Да - отвърна Оскар вместо него. - Една ни е достатъчна. Трябва да станеш нашата Ева и да грабнеш забранения плод. И ако семките се окажат нещо необичайно, представете си само какви неща можем да направим с тях.

Мислите на Лив запрепускаха. Намекът в думите му беше невероятен. Изпълни я тревога.

- Но ако семките наистина са от плода на... - Направо не можеше да го каже на глас. - Ако наистина са от дървото на познанието, то замесването с тях определено е... лоша идея.

Оскар продължаваше да я гледа. Широката му усмивка си оставаше все така широка въпреки загрижеността ѝ.

- Защо?

- Ами... Вижте какво е станало миналия път - отвърна тя.

- Имаш предвид падението на човека ли? Първородния грях? Пропъждането на човека от Едем, за да живее в постоянна болка и несгоди?

Лив кимна.

- Да, точно това имам предвид.

Усмивката на Оскар се смени със сухо кискане.

- И къде си чела за всичко това? - поинтересува се той.

Лив се замисли и разбра какво има предвид. Естествено. Беше го чела в Библията - книга, създадена от хората от планината, препис на първоизточник, който не е виждал никой друг. Какъв по-добър начин да накараш хората да престанат да търсят познание от това да ги подплашиш? Даваш им официална версия на божественото учение, като за начало започваш с най-ужасната история, в която яденето на забранения плод осъжда човечеството на проклятие.

- Знаем, че в Цитаделата има нещо - продължи Оскар. - Нещо... свръхестествено. Нещо толкова силно, че лечебната му сила се долавя дори извън планината. Пребиваването в близост до него несъмнено е опияняващо. Сигурно ги кара да се чувстват повече богове, отколкото хора. Представи си обаче какво би било, ако тази чиста жизнена сила бъде освободена от планината и разпространена по целия свят. Представи си, че вече няма да е нужно да се изсипват тонове изкуствени торове в сухата земя - каза той и посочи към контейнерите в склада. - Само една засята семка може да направи цели райони плодородни като сенчестата градина в центъра на Цитаделата. Цели пустини могат да се превърнат в градини. Опустошените земи да се покрият с гори. Това означава прераждане за бавно умиращата ни планета.