Саймън Тойн - Sanctus

Лив беше потресена. Това определено бе нещо, за което брат ѝ би жертвал живота си. При последната им среща ѝ беше казал, че според него е бил пощаден неслучайно. Може би наистина беше умрял само за да могат тези семки да стигнат до нея. Беше длъжна да провери дали са си заслужавали смъртта му. Бръкна в джоба си и затърси телефона, после си спомни, че се беше отървала от него.

- Номерът на Аркадиан беше в телефонния ми указател - каза тя, погледна Гейбриъл и откри, че той продължава да се взира в нея.

Гейбриъл се усмихна леко. Лив усети как се изчервява и се извърна.

- Координатите му са в края на досието - каза Катрин и отвори съответния документ.

Лив огледа офиса в търсене на телефон. Погледът ѝ попадна на телевизора и тя замръзна, когато видя снимката на усмихнат мъж над рамото на водещия.

- Хей - промълви изненадано и разтревожено. - Познавам този човек.

Погледите на всички се обърнаха към усмихващото се лице на Ролс Бейкър.

Когато стигна философската зала, Атанасий вече не тичаше. Още щом влезе, видя слабо сияние отляво и спря.

Загледа се за момент в светлината, разкриваща очертанието на един шкаф, после бързо и безшумно тръгна към нея. Стигна до ъгъла, пое дълбоко дъх и надникна.

Очите му до такава степен бяха свикнали с тъмното, че отначало не успя да различи кой стои в центъра на светлия кръг. Накрая, когато зрението му се пребори с ярката светлина, въздъхна с облекчение.

Отец Тома стоеше в прохода до Понти, който се беше навел над една маса за четене със зарязани върху нея книги. Количката до него бе пълна с четки за бърсане на прах. Уредникът си вършеше работата, без да подозира за необичайната светлина, в която се къпеше.

Атанасий тръгна покрай шкафовете към тях и прочисти гърлото си.

- Братко Понти! Отец Тома! - каза той и гласът му прозвуча неестествено високо след принудителното дълго мълчание. - Стори ми се, че чух нещо.

Понти вдигна глава и се загледа през него с белите си слепи очи. Тома се усмихна, облекчен, че вижда приятеля си.

В контролната стая до главния вход двете точки на компютърния екран се събраха и програмата тихомълком смени идентификацията си, след което се самоизтри.

- В момента тече тренировка на охраната - прозаично каза Тома. Гледаше как Атанасий тихо извади четири сгънати листа хартия от ръкава си. - Може би е по-добре да тръгнем към изхода, не мислите ли?

- Вие двамата вървете - отвърна Понти. - През половината време изобщо не ме забелязват. Ако някой ми нареди, ще изляза. Иначе просто ще продължа работата си.

Атанасий взе най-голямата отворена книга от масата, сложи листовете в нея и внимателно я затвори. После каза:

- Добре. Значи няма да споменаваме, че сме те виждали.

Двамата се обърнаха да си тръгнат и повлякоха светлината след себе си.

- Много мило от твоя страна, братко. Много мило - отвърна сухият глас на уредника и призрачната му фигура се стопи в мрака.

Атанасий погледна корицата на книгата. Беше „Тъй рече Заратустра“ от Ницше, на немски, първото издание. Сега между страниците ѝ се криеха восъчни отпечатъци на по-голямата част от съдържанието на Еретическата библия. Едва устояваше на изкушението да ги погледне на светло. Рискът обаче бе твърде голям. Стражът и отец Малахия можеха да се върнат всеки момент. Най-добре бе да изчакат отменянето на тревогата и отварянето на библиотеката. Тогава можеха да четат на спокойствие.

Тома тръгна напред, както се бяха уговорили, за да не ги видят да излизат заедно от дълбините на библиотеката. Атанасий изостана, като оглеждаше рафтовете и търсеше място, където да скрие книгата. Не смееше да рискува онзи, който изучаваше Ницше, да се върне и да види какво има между страниците на книгата. Стигна до края на реда и видя стена от еднакви книги, изпълващи нисък шкаф. Погледна над него. Между книгите и задната част на шкафа имаше празно място. Атанасий бързо скри книгата там, после се дръпна назад, оправи томовете и прочете едно от заглавията. Тук бяха пълните съчинения на Сьорен Киркегор. Ницше беше напълно засенчен от датския си колега.

Удовлетворен, Атанасий се изправи и тръгна към изхода, отделен от мрака от кръга светлина, чиято яркост бързо се засилваше.

Колата спря пред самата бариера, на нивото на прозореца на кабинката на охраната. Пазачът вдигна нос от вестника и плъзна стъкленото прозорче настрани. Фуражката му беше на гишето пред него. На официално изглеждащата табелка на гърдите му се четеше „Охрана на летището“.