Саймън Тойн - Sanctus

Пред него тънката светлина продължаваше в лъкатушеща линия, която след десетина метра изчезваше. Атанасий тръгна напред, като броеше крачките си, привлечен от ужасния мрак в края на светлинната пътека. Преброи до двадесет и осем, стигна края на светлината и се върна - двадесет и осем крачки до началото на коридора. Докато броеше, си спомни настойчивостта, с която отец Томас му обясняваше как може да заобиколи собствената му система за сигурност. Не можеше обаче да направи нищо след като Атанасий влезе в забранената зала. Прекрачеше ли прага, беззвучната аларма щеше да се включи и той щеше да има най-много две минути преди пристигането на охраната.

Атанасий вървеше напред-назад по коридора, броеше крачките до и от залата, държеше ръцете си разперени настрани, за да пази равновесие в тъмното. Когато се увери, че пътят му за бягство е чист, застана още веднъж на мястото, където свършваше светлината и започваше мракът. Чувстваше се като човек, застанал на ръба на отвесна скала и готвещ се да скочи.

Представи си помещението пред себе си - каменната стойка за книги в средата, дванайсетте ниши в стената зад нея, във всяка от които имаше черна кутия, съдържаща ревниво пазените тайни на техния орден. Реши, че ще му е нужна минута да върне всичко на мястото му и да се измъкне по коридора. Това означаваше, че разполага с шейсет секунди да намери книгата. Припомни си къде я беше оставил игуменът предишния ден - три хоризонтално, две надолу. Мислено повтори действията, които трябваше да изпълни вътре. Шейсет секунди не бяха достатъчно време - но разполагаше само с толкова.

Впери поглед в мрака, а белите рояци продължаваха да се въртят из периферното му зрение. Пое дълбоко дъх. Издиша бавно. Започна да брои обратно от шейсет

И пристъпи напред.

Щом се разнесе тънкият писък на алармата, стражът скочи от стола си и се хвърли да отключи бюрото. Атанасий още не беше успял да стигне до отсрещната стена на забранената зала.

В шкафа на охраната имаше „Берета“, два резервни пълнителя и уред за нощно виждане с телескопичен обектив по средата. Стражът грабна всичко това и пъхна първия пълнител, докато изскачаше в преддверието.

Отец Малахия се надигна от мястото си. Лицето му се превърна в загрижена маска, когато видя стражът да върви към него с пистолет в едната ръка и уреда за нощно виждане в другата.

- Дай ми една минута - каза стражът, скри оръжието в ръкава си и тръгна към прохода, водещ към основната зала.

Атанасий опипваше стената и броеше. Три хоризонтално. Две надолу. Пъхна ръце в студената ниша. Напипа гладка кутия.

Извади я и я постави на пода. Пръстите му затърсиха пипнешком ключалките по ръбовете.

Намери ги.

Отвори кутията.

Напипа студения гладък правоъгълник. Пръстите му се плъзнаха по повърхността. Проследиха релефните очертания на Тау, после продължиха към ръба и отвориха книгата.

В библиотеката не се чу никаква аларма, но всички разбраха какво се е случило, когато видяха червеникавокафявото расо на охраната. Стражът вървеше бързо по проходите, скрил едната си ръка в ръкава си.

Стандартната процедура бе всички да излязат в преддверието и да изчакат някой да обяви край на тревогата. Учените вдигнаха глави, затвориха автоматично книгите си и загледаха как светлинният ореол на стража помръква, докато той навлизаше все по-дълбоко в огромната тъмна библиотека. Отец Тома беше сред наблюдателите. Стоеше до Понти и собственият му кръг светлина маскираше факта, че слепият уредник също е осветен. Гледаше мълчаливо как стражът пресича средновековния отдел и влиза в залата със свещените текстове, водещи към праисторията.

- Проблем ли има? - попита Понти. Беше усетил напрежението, както кучето усеща призраци.

- Да се надяваме, че не - отвърна отец Тома.

Видя в далечината как стражът вдига ръка и си слага уреда за нощно виждане. Направи още две крачки и когато влезе в залата на апостолите, ореолът му угасна.

Лив се взираше в зърнестия зелен кръг на монитора. Разделителната способност бе твърде малка, за да се виждат подробности, но тя си представи очертанията на дървета и храсти в леките вариации на цвета.

Гласът на Оскар избоботи в смълчаното помещение:

- Една от големите исторически загадки на Цитаделата е как е успявала да издържи години обсада без храна. През първата си година бях чирак на градинарите - чистех плевели, засаждах нови лехи, помагах за събиране на плодовете. Едно от задълженията ми бе напояването. Вземахме вода от големите резервоари, които събираха дъждовна и отходна вода от вътрешността на планината. Понякога минералите в каменните канали я правеха червена и имахме чувството, че поливаме земята с кръв.