Саймън Тойн - Sanctus

Лив погледна белезите. Бяха същите като по тялото на брат ѝ.

- Какво представляват тези белези?

- В хода на подготовката има церемония, изпълнявана всеки месец в едно преддверие в горната част на планината, където малцина имат право да ходят. Всеки послушник получава дървено Тау с жертвена кама, скрита в него. От нас се очакваше да режем дълбоко - каза той със затворени очи и прокара пръст по белега на лявото си рамо, спомняйки си какво го е причинило. - Дълбоки разрези. Символ на дълбока отдаденост. Редовен акт на вяра, винаги награждаван с чудо. - Пръстът му докосна гърдите и продължи бавно по линиите на някогашните страдания. - Защото без значение колко дълбоко режехме плътта си, раните ни заздравяваха бързо, почти моментално. - Отново отвори очи. - Близостта до Тайнството се награждава с невероятно изцеление и дълголетие. Аз съм почти на сто и шест години, а съм по-здрав от хора, които са с четиридесет години по-млади от мен. Ако беше останал жив, брат ти също щеше да се радва на дълги години, защото е бил подготвян за ръкополагане също като мен.

Чукна клавиатурата на компютъра и скрийнсейвърът изчезна и се смени с позната картина. Беше една от снимките от аутопсията, показваща издутата плът на лявата ръка на Самюъл - знакът на Тау.

- Брат ти е отишъл по-далеч от мен. Той носи символа на Тайнството. А както виждаш, аз го нямам - каза Оскар и се обърна, за да покаже голата си ръка. - Само напълно посветените носят този знак. Той е знаел тайната.

Очите на Лив се напълниха със сълзи и всичко пред нея се размаза.

- И какво стана? - попита тя. - Как така не стигнахте до целта си?

- Оказа се, че не сме единствените, които четат собствената си история - отвърна Оскар, докато навличаше полото си. - Sancti също бяха внедрили свой човек сред нас и научиха за съществуването ми - за щастие, не и самоличността ми. - Той приглади дрехата си и нагласи яката, за да скрие напълно белезите. - В Цитаделата се проведе истински лов на вещици, целящ да ме открие. Монасите започнаха да се oбвиняват един друг, често само за да си уредят стари сметки. Беше непоносимо. Знаех, че времето ми изтича, и започнах да рискувам. Станах непредпазлив. Един друг послушник, Тиберий, ме видя да прибирам фрагмент от една плоча. Когато тръгна да излиза от библиотеката, разбрах, че ще ме предаде, въпреки че беше мой приятел. Затова запалих огън в библиотеката и използвах пушека и хаоса, за да прикрия бягството си. Спуснах се до най-долната част на планината, хвърлих пейка през един прозорец и полетях след нея в нощта. Паднах от сто стъпки височина в рова и го преплувах. По онова време бушуваше война. Беше юли осемнадесета година. След мен беше оставена фалшива следа, водеща чак до окопите в Белгия, а самоличността ми беше сменена с тази на един нещастник, разкъсан на парчета от снаряд. Рицарите на Тайнството, carmina, тръгнаха по следата, намериха останките и се върнаха убедени, че съм успял да избягам от Цитаделата направо в прегръдките на смъртта. Междувременно аз бях прехвърлен в Бразилия. И оттогава живея тайно там.

- Тогава защо се връщате? - попита Лив. - Какво толкова важно има в смъртта на брат ми, та да ви накара да излезете от скривалището си, а други хора да се опитват да ме убият?

- Защото при бягството си взех със себе си онзи откраднат фрагмент и знанието как да го преведа. Върху плочата са записани първите няколко реда на пророчество за времето, когато Тайнството ще бъде разкрито и редът ще бъде възстановен. Кръстът ще падне /Кръстът ще се издигне / За да разкрие Тайнството / И да донесе новия век.

- Това ни даде надежда. А преди двадесет години бе открита друга част от пророчеството. Човекът, който го намери, се наричаше Джон Ман. - Оскар погледна Катрин, чиито ярки очи сякаш помръкнаха при споменаването на името. - Съпругът на дъщеря ми. Бащата на Гейбрнъл. Находката беше фрагменти от книга. От малкото оцелели части Джон стигна до заключението, че става въпрос за алтернативна версия на историята за Сътворението от Битие. Новината за откритието обаче стигна до Цитаделата. Те имат информатори навсякъде. Разкопките бяха на затънтено място. Нападението било брутално - не знаем със сигурност кой го е направил, но можем да предполагаме. Така и не намерихме тялото, нито находките.

Оскар примигна и сведе очи. Мълчанието му бе по- красноречиво от всякакви думи. В помещението се възцари тишина, всеки се унесе в собствените си спомени; единственото, което се движеше, бе трептящата картина на телевизора.