Саймън Тойн - Sanctus

Стражът бавно поклати глава. Дъвчеше парче хляб, донесено му от някоя състрадателна душа.

- Добре - каза Тома и въведе код в контролното табло до вратата. - Ще пусна някои тестове на осветлението. Някои от проследяващите светлини изостават. Терминалът ти може да се изключи за кратко - добави той и посочи компютъра на бюрото. - Няма да отнеме много време.

Завъртя дръжката и изчезна в следващата стая, преди стражът да успее да отговори.

Тук въздухът беше прохладен и изпълнен с постояното бръмчене на електроника, сякаш помещението бе пълно с насекоми. Всяка стена бе запълнена с лавици, съдържащи изкуствения мозък на системите за осветление, сигурност и климатична инсталация. Тома тръгна по коридора между проводници и охладени платки към работната станция в средата на дясната стена.

Влезе в системата, въведе администраторска парола и на плоския екран се появи план на библиотеката. Затрептяха малки точици, носещи се като тичинки на черния фон. Всяка отговаряше на някой от хората в библиотеката. Премести курсора на мишката върху една от тях и до нея се появи прозорец, който я идентифицира като брат Варава, един от библиотекарите. Отец Тома повтори процедурата с останалите точици, докато не откри нужната му. Светлинката блуждаеше из централната част на залата с римските текстове. Тома погледна нервно към вратата, макар да знаеше, че стражът не знае кода за достъп. След като се увери, че е сам, натисна едновременно три клавиша, отвори командна конзола и стартира малка програма, която бе написал на един отдалечен терминал. Екранът замръзна за момент, след което всички светлинки оживяха отново и се понесоха на черния фон както преди.

Свърши се.

Тома усети как потта избива по челото му въпреки хладния въздух в помещението. Пое дълбоко дъх няколко пъти, затвори командния модул и излезе.

- Всичко е наред, нали? - попита той и примижа към екрана на терминала. Стражът кимна - устата му бе пълна с хляб и сирене и не можеше да говори. - Добре - рече Тома, обърна се и побърза да излезе в преддверието, за да избегне нежелани разговори и въпроси.

Видя Атанасий да стои до коридора, водещ към по-старите текстове. Консултираше се с окачения на стената план, пръстът му проследяваше лабиринта от зали, гладкото му чело бе набръчкано от съсредоточаване. Отец Тома застана до него и също си даде вид, че разглежда картата.

- Намира се в римския отдел - каза тихо, обърна се и се отдалечи.

Атанасий изчака няколко секунди и го последва, без да сваля поглед от кръга светлина на приятеля си, навлизащ в безбрежния мрак на голямата библиотека на Руин.

Лив се взираше в мрежата белези върху тъмната кожа на стареца. Погледна го в очите и се намръщи неразбиращо.

- Живях четири години в Цитаделата - обясни Оскар. - Предстоеше да бъда ръкоположен за sanctus, когато бях... разкрит.

Лив поклати глава, спомняйки си прочетеното за Руин.

- Но аз си мислех, че никой никога не е напускал Цитаделата.

- О, напускали са я. Но не за много дълго. Винаги са били безжалостно преследвани и принуждавани да млъкнат завинаги. Виждате пред себе си мъртвец - каза той с усмивка, докато внимателно сгъваше полото си. Сложи го в скута си и го приглади с длан. - Знаете историята за троянския кон, нали?

Лив кимна.

- Класическият пример как да проникнеш в крепостта.

- Точно така. Точно като отчаяните гърци пред портите на Троя, нашите хора решиха да прибягнат до коварство вместо до сила, да опитат да проникнат в непристъпното и да върнат божествения мандат на Тайнството. И създадоха свой собствен троянски кон.

- Вас!

- Да. Откриха ме в един дом за сираци в началото на двадесети век. Без родители. Без братя или сестри. Без абсолютно никакви роднини. Идеалното минало за всеки желаещ да бъде приет в братството. Влязох в Цитаделата на четиринадесетгодишна възраст с тайната безсрочна мисия да открия какво представлява Тайнството и да се измъкна от планината с тази информация.

- Трябваха ми три години да се доближа поне мъничко до целта си. През повечето време работех с огромната колекция книги, които пазят в библиотеката си, подреждах новопостъпилите придобивки. Един ден, две години след постъпването ми, пристигна сандък с находки от археологически разкопки в древна Ниневия. В съпътстващата документация се казваше, че съдържанието е част от забранена книга, вероятно свързана с Тайнството. Вътре имаше стотици фрагменти от каменни плочи. Отмъкнах едно от по-големите парчета, преди главният библиотекар да разбере какво съдържа сандъкът и да ме прати някъде другаде. Разгледах фрагмента, но надписът беше на абсолютно непознат за мен език, така че започнах да уча. Помагах на по-възрастните монаси в библиотеката, трупах умения и знания с надеждата, че ще успея да разчета текста, като същевременно продължавах да претърсвам всяка нова придобивка за нещо, което би ми помогнало да разкрия загадката на Тайнството. Накрая съдбата ме насочи по по-пряк път. Стремежът ми към знания бе забелязан от старшите монаси и бях направен послушник на най-висшия орден в Цитаделата - sanctus custodis deus specialis, пазителите на Светата Божия тайна, единствените, които знаят какво представлява Тайнството.