Саймън Тойн - Sanctus

Атанасий стоеше абсолютно неподвижно, затаил дъх. Не казваше нищо и не вдигаше шум, но Понти все пак усети нещо, обърна се и се загледа право през него с бледите си незрящи очи. Вдигна глава като плъх, подуши въздуха и понечи да направи крачка напред, но отец Тома го хвана за ръката.

- Моля те, направи ми една услуга - каза той и го задърпа любезно по прохода. - Ще бъдеш ли така добър отново да минеш през сензора на входа? Сигурен съм, че системата ще те открие и ще се коригира.

Отначало Понти продължаваше да се взира сляпо в Атанасий, но после се обърна и послушно се затътри към изхода.

Вълна на облекчение заля Атанасий, докато гледаше отдалечаващата се фигура, но това не продължи дълго. Гледаше как топлата оранжева светлина се отдалечава по тесния проход с Тома и Понти в центъра ѝ. Успокояващите им гласове заглъхнаха и скоро станаха съвсем неразличими в странната акустика на това място. Светлината се смаляваше все повече и повече, докато не изчезна в основния коридор, и изведнъж Атанасий се озова самичък в смълчания мрак на библиотеката.

За втори път този ден Лив разказа странните обстоятелства около раждането си и зачака реакция. Тримата срещу нея се взираха в кръстния знак на гръдния ѝ кош.

- Кръстът ще се издигне, за да разкрие Тайнството - прошепна Оскар.

Погледът му срещна нейния. В очите му се четеше нещо като почуда и възхищение.

- Кръстът си ти - рече той.

Лив дръпна блузата си надолу. Изведнъж се почувства гола и засрамена.

- Възможно е - рече тя. - Само че нямам представа какво представлява Тайнството, така че не виждам как бих могла да го разкрия .

Седна, обърна на страницата, където беше преписала буквите, и препрочете посланието, което бе намерила в тях. Докато ги беше записвала, си мислеше, че е попаднала на нещо. А ето че то се оказа поредната задънена улица. Мала имаха толкова представа какво представлява Тайнството, колкото и самата тя. Внезапно се почувства непоносимо изтощена, сякаш някой бе отворил шлюз и я бе залял с умора.

- Буквите върху кожа ли бяха написани? Като телефонния номер? - попита Гейбриъл.

- Не - отвърна тя, докато разтъркваше очите си е ръце. - Върху семки. - Свали ръце и установи, че всички са я зяпнали.

- Семки? - повтори Оскар.

Лив кимна. Тялото на стареца сякаш се сви от дълбокото съсредоточаване, после той издиша и се пресегна през бюрото да придърпа клавиатурата към себе си.

- По време на престоя ми в Цитаделата - каза той, докато отваряше браузъра, - успях да науча някои от тайните им.

Написа нещо в полето за търсене. На екрана се появи образ - зелени и сиви петна, както и големи райони в сиво. Образът стана по-рязък и се оказа, че е сателитна снимка на Западна Анатолия и Егейско море. Оскар щракна с мишката. Образът се уголеми върху една част от Южна Турция, докато не се появи гъста мрежа улици, тръгващи радиално от нещо голямо и тъмно в центъра.

- Това е сателитен образ на Руин от осемдесетте години на миналия век. Преди това на всички самолети беше забранено да летят над града - обясни Оскар. Образът продължаваше да се изчиства. Накрая цялото изображение се зареди и Лив се наведе към екрана. - След като НАСА публикува снимката, забраната беше вдигната. Дори юрисдикцията на Цитаделата все още не е стигнала до космоса.

Лив се загледа в зеленото петно.

- Какво е това? - попита тя. - Езеро ли?

- Не - отвърна Оскар и увеличи максимално изображението. - Градина.

Атанасий пъплеше през смълчаната библиотека, ръцете му опипваха за невидими препятствия, погледът му не се откъсваше от тънката линия светлини в каменния под. Подобно на всички обитатели на планината беше свикнал с тъмнината, но не в такива обстоятелства. В периферното му зрение сякаш танцуваше лек бял шум, подобно на безмълвен рояк пчели, който изчезваше в мига, в който се опитваше да го погледне.

Погледна нервно през рамо за светлината на някой друг посетител, навлязъл дълбоко в библиотеката. Не видя нищо - само трептенето в периферното зрение и тънката нишка светлина, минаваща като пукнатина в мрака. Обърна се и продължи; сърцето му биеше толкова силно, че не чуваше нищо друго, дори собствените си приглушени стъпки по камъка. По-нататък светлините в пода завиваха надясно и изчезваха. Там започваше последният коридор, водещ до забранената зала. Мина по него, като стъпваше само по тънката драскотина светлина по пода подобно на въжеиграч, който знае, че една стъпка настрани ще го запрати надолу в бездната. Стигна до началото на коридора. Спря.