Саймън Тойн - Sanctus

Усмихна се на двете мънички личица, надничащи от меките бели одеяла и памучни шапчици, и натисна бутона на пластмасовата кутия, закрепена за двойното им креватче. Въртележката се задвижи и черно-бели фигурки затанцуваха над тях под звуците на чайки и плясък на вълни. Едната мъничка устица се изви в усмивка и Бони грейна, като я видя - да вървят по дяволите онези, които твърдят, че на майките просто им се привижда.

Мобилният ѝ телефон иззвъня в съседната стая и прекъсна мига. Звънеше почти непрекъснато, откакто Майрън пусна групово съобщение за появата на Ела (два килограма осемстотин тридесет и три грама) и брат ѝ Нейтьн, с петдесет и седем грама по-тежък и една минута по-малък. Погледна още веднъж бебетата и тихо излезе от стаята, като намали осветлението.

Влезе в спалнята и тръгна предпазливо към телефона си, който се зареждаше на нощното шкафче. Още не се беше възстановила от дългите напъвания и тежкото раждане. Взе апарата и погледна екрана. Номерът беше скрит. Канеше се да остави обаждащия се на гласова поща, но си спомни съобщението на Лив. Може би я търсеше друг журналист за историята. Беше разказала почти на всички познати, че бебетата ще се появят във вестника, и нямаше никакво намерение да я изкарват лъжкиня. Натисна копчето за отговор.

- Ало?

- Бони! - Гласът беше тревожен и напрегнат.

- Кой се обажда?

- Лив... Лив Адамсен. Журналистката от „Инкуайърър“. Виж, трябва да вземеш Майрън и децата и веднага да се махнеш от къщата.

- Какви ги говориш, скъпа? - попита Бони с отработено професионално спокойствие. Изведнъж чу някакъв звук долу. Сякаш в дневната беше паднало нещо меко и тежко. - Майтапиш ли се?

- Не! - почти изкрещя Лив. - Махнете се веднага! Имаш ли пистолет?

Въпросът беше толкова неочакван, че Бони замръзна. Отдолу се чуха още звуци. Тихо щракване на врата. Влачене на нещо по пода. Не се чуваше разговор. Не чу и Майрън да влиза в кухнята. Усети как ужасът я обзема, докато се вслушваше в тишината.

После се чу друг звук. Много по-близко, от съседната стая. Тънкият глас на плачещо бебе.

- Трябва да затварям - каза безизразно тя.

И прекъсна връзката.

Лив чу сигнала свободно и трескаво затърси из менюто как да набере номера отново. Не успя, вдигна треперещата си длан със записания телефон и започна да го въвежда ръчно.

- Остави телефона, ако обичаш.

Гласът беше познат, но абсолютно неочакван.

Лив вдигна очи и видя стоящия на вратата Аркадиан. Със значка в едната ръка и пистолет в другата. Насочен към Гейбриъл.

- Не - отсече тя и натисна последните два бутона. - По-добре направо ме застреляй.

Допря телефона до ухото си и изгледа решително инспектора.

Бони стоеше в стаята, напрегнала слух.

Плачът на бебето я придърпваше като невидимо въже, но тя се застави да го пренебрегне и да се вслушва в другите шумове в къщата. Претърси тишината. Не чу нищо. Абсолютно нищо.

Пристъпи към гардероба - обутите ѝ в пантофи крака стъпваха абсолютно безшумно по дебелия кремав килим - и внимателно го отвори. И тогава го чу. Бавното скърцане на кухненската врата. Така и не бяха намерили време да оправят пантите ѝ. Долу имаше човек. Може би Майрън бе влязъл да приключи с готвенето. Но тогава защо не се бе качил? Не чуваше ли, че бебето плаче?

Бръкна под окачените в гардероба дрехи към малкия сейф в задната стена. Беше накарала Майрън да го взида там веднага щом разбра, че е бременна. Найлоновият калъф на полицейската униформа зашумоля, докато ръката ѝ мина покрай нея към циферблата на малката стоманена врата. Въведе рождената си дата и отвори сейфа. Вътре бяха полицейската ѝ значка, кутия 9-мм патрони, два заредени пълнителя и служебното ѝ оръжие.

Взе пистолета и един пълнител, заслушана в плача и притихналата къща. Пъхна пълнителя и натисна, докато не се чу тихо прещракване - като от счупена костица.

Плачът от съседната стая се засили, стана по-отчаян и Бони усети стягане зад зърната - природата започна да реагира. Тихо пристъпи до вратата, приклекна и погледна през процепа в коридора.

Нямаше никого.

Гладният плач продължи и тя усети мокри петна по сутиена си. Пръстите ѝ около дръжката на пистолета леко се отпуснаха. Може би хормоните бяха виновни и просто си беше въобразила всичко това. Бе уморена, спор нямаше, и сетивата ѝ вероятно се бяха претоварили. Заслуша се отново. Чувстваше се все по-глупаво и по-глупаво. И тъкмо се канеше да стане, когато го чу.

Тихо скърцане на стъпка върху третото стъпало на стълбите.