Саймън Тойн - Sanctus

Най-сетне някой вдигна телефона. На заден план се чуваше бебешки плач.

- Бони?

- Той уби Майрън. - Гласът на Бони беше дрезгав. - Застреля го.

- Кой го е застрелял? Къде е сега той?

- Във вестибюла. Вече няма да нарани бебетата ми.

Лив хвърли поглед към Аркадиан, който продължаваше да я гледа, насочил пистолет към Гейбриъл.

- Чуй ме, Бони - каза тя. - Искам да вземеш децата и да се махнеш оттам, разбра ли? Искам да се обадиш в управлението на хора, на които имаш доверие. Нека отведат тебе и семейството ти на сигурно място, където никой не може да те намери. Ще го направиш ли, скъпа?

- Никой няма да нарани бебетата ми - повтори Бони отпаднало.

- Да, Бони, никой няма да ги нарани. А сега ще се обадиш в управлението, нали? - Погледна отново Аркадиан. Искаше ѝ се сама да звънне в полицията, но знаеше, че не бива да предизвиква съдбата.

Приглушеният плач на бебетата се усили - явно Бони влизаше при тях. Лив си помисли как ще растат, без да познават баща си. И всичко това заради едно телефонно обаждане - заради нея.

Корнилиъс гледаше как Йохан приближава полицейската кола. Текстовото съобщение от игумена беше променило нещата. Не обичаше мисията му да се променя в движение. Това го изнервяше. Ог една страна, новите заповеди правеха нещата по-прости. Беше много по-лесно просто да пипнат момичето и да се върнат в Цитаделата, отколкото да елиминират и всички възможни свидетели. Обучението обаче му пречеше просто да се откаже от първоначалните задачи. Може би все пак щеше да му се удаде възможност да изпълни и двете.

Когато Йохан преполови разстоянието, той отвори вратата и също се измъкна навън, като нареди на Кутлар:

- Стой тук.

Кутлар го гледаше как върви към оградата зад постройките. Стигна задната част на склада и изчезна зад ъгъла в посока към хангара, към който вървеше и Йохан. Кутлар остави лаптопа на съседната седалка и вдигна сгънатото яке от крака си. Черната влага заблестя, отразявайки слабата светлина на нощното небе. Кракът му изглеждаше като потопен в петрол. От това, че го гледаше, болката сякаш се усили още повече. Той бръкна в джоба на якето си и напипа шишенцето с капсулите морфин - моментално облекчение само на няколко сантиметра от него. Извади го и погледна към хангара. Топла светлина се лееше от отворената врата върху настилката. Момичето беше вътре. Пазачът им го беше казал. И веднага щом се озовеше в ръцете им или я убиеха, щяха да приключат и с него. Най-вероятно щяха да го направят още тук и да го оставят в склада при другите трупове.

Погледът му се стрелна към Йохан, който небрежно вървеше към колата. Видя го как се навежда. И как купето се озари за миг от стрелбата.

Сградата на терминала сияеше като мираж в далечината. Разстоянието бе твърде голямо. Най-добрият избор бе да се опита да стигне до кабината на охраната. Там сигурно имаше скрито оръжие и радиостанция, по която да извика помощ. Спомни си изненаданата физиономия на пазача, когато вдигна очи от вестника и се озова срещу дулото със заглушител на Йохан. Не беше оказал никаква съпротива. Просто отговори на въпросите на Корнилиъс. Каза им, че момичето е вътре заедно с още някой. Някой, който според него беше мъжът, с когото се бе сблъскал на пътя предишната нощ. Мъжът, който беше застрелял братовчед му Серко и бе виновник за болката в крака му.

Отново погледна към Йохан, който вече тичаше приведен към хангара, като се държеше встрани от светлината. Стигна до вратата, а Корнилиъс се появи иззад ъгъла и се присъедини към него. Двамата приклекнаха отвън - два демона в тъмното, проверяващи оръжията си. И в момент на откровение Кутлар осъзна, че това е неговият момент. Примъкна се до мястото на шофьора; болката го пронизваше при всяко движение. Развъртя капачката на шишенцето и лапна само една капсула достатъчно да успокои болката, без обаче да притъпи желанието му да оцелее.

Помисли си за мъжа вътре, който не подозираше, че онзи, по когото бе стрелял, е тук, отвън, а други двама дебнат при входа, с оръжие в ръка. Ако не се намесеше, след няколко минути онзи мъж вероятно щеше да е мъртъв. Но после убийците щяха да се върнат за него. И макар страшно да жадуваше да отмъсти за Серко, жаждата за живот бе още по-силна. Кутлар се извини тихо в тъмното с надеждата, че Серко ще го чуе, където и да се намира. После се загледа в Корнилиъс и Йохан, които дебнеха, разчитайки на изненадата. И зачака.

- Трябва да се махаме оттук каза Гейбриъл в мига, в който Лив остави слушалката.