Саймън Тойн - Sanctus

После още едно на петото.

Майрън винаги се беше шегувал, че никого не можеш да издебнеш в тази къща.

„Майрън!

Господи, къде е Майрън?“

Приближи още повече до процепа, мъчеше се да види стълбите. Надяваше се да се появи Майрън и да тръгне спокойно към детската. Вместо това другото бебе също се разрева, до ноздрите ѝ достигна слаба миризма на изгоряла храна... а после пред нея изникна видение от ада.

Беше мъж. Висок. Брадат. Беше облечен с червен мушамен анорак, качулката плътно обрамчваше лицето му. Държеше пистолет, противно дълъг от закрепения за цевта заглушител. Погледът му се стрелна между стаята с плачещите бебета и притворената врата на спалнята.

Бони не откъсваше поглед от него. Усети как топлата влага се стича по гърдите ѝ, сякаш са я простреляли. Приближи късата цев на пистолета ниско при процепа, като го насочи възможно най-точно към непознатия. Беше минала тренировките за боравене с оръжие в академията. Знаеше как да прочиства сгради в търсене на враждебни цели. Упражняваше се на всеки две седмици, за да поддържа форма. Но нищо не я беше подготвило за подобно нещо. Пръстите ѝ се стегнаха около дръжката, докато го гледаше как накланя глава настрани и се вслушва през бебешкия плач, както беше правила и самата тя допреди миг.

Телефонът в спалнята иззвъня, стресна Бони и накара демона да се понесе към нея с ужасяваща скорост. Червеното изпълни полезрението ѝ, докато клечеше до открехнатата врата. Непознатият вдигна пистолета си, докато надзърташе вътре.

Бони погледна нагоре. Насочи оръжието си. Видя как главата му се свежда. Погледите им се срещнаха.

Изстреля три куршума един след друг със затворени очи, за да се предпази от полетелите в лицето ѝ трески.

Отвори очи. Площадката беше празна. Скочи панически, ужасена, че може да се е втурнал в детската. Шевовете ѝ едва не се скъсаха от напрежението, но умът ѝ изобщо не регистрира болката. Излетя навън, по лицето ѝ се стичаха сълзи от ярост и ужас, ушите ѝ още пищяха от стрелбата. Погледна надясно и се втурна към площадката с готов за стрелба пистолет.

И тогава го видя да лежи по гръб в долната част на стълбището, където го бяха запратили два от куршумите ѝ.

Близнаците пищяха в детската.

Кръв беше изпръскала стените и светлата пътека по стълбите, бележейки полета на мъжа надолу. Пистолетът му беше спрял на ръба на едно стъпало в средата, подобно на счупен черен кръст. Бони слезе няколко стъпала да го вземе, като през цялото време държеше оръжието си насочено към проснатата червена фигура долу. Видя дупка от куршум отстрани на гръдния му кош и друга в главата. Очите му бяха отворени и неподвижни. Единственото движение бе на пълзящата черна кръв, която се разливаше под него като дупка, която се отваря да го погълне обратно в ада. Приближи още. Приклекна да вземе пистолета. Видя нещо по-нататък във вестибюла - маратонка, обута на неподвижен крак.

Чак сега наистина осъзна какво се е случило. И тогава изригна собственият ѝ писък, отчаян и ужасен, заглушаващ плача на осиротелите ѝ деца.

Микробусът спря в сгъстяващия се мрак достатъчно далече от хангар 12 и Йохаи изключи двигателя. Корнилиъс погледна през прозореца към необозначената полицейска кола, хангара и самолета пред него. Вратата на хангара беше наполовина отворена, отвътре се лееше светлина. Кутлар не каза нищо. Беше свел глава и гледаше двете стрелки на екрана. Едната сочеше телефона на Корнилиъс, а другата - последния засечен сигнал от Катрин Ман. Двете почти се припокриваха.

От джоба на Корнилиъс се чу тихо бръмчене и той извади телефона си. Текстово съобщение. Намръщи се. Показа го на Йохан. Щом го прочете, той кимна, отвори вратата и се измъкна навън, като взе и ключовете. Кутлар усети как микробусът леко се олюлява, когато задната врата се отвори, и чу приглушени звуци - Йохан местеше някакви неща отзад. Въздействието на морфина беше започнало да отслабва и болката вече се трупаше в съсипания му крак. Изкачването по стръмните улици на стария град беше разкъсало повечето вътрешни шевове и той имаше чувството, че превръзката и крачолът на панталона са единствените неща, които държат крака му цял. Опита се да скрие раната, като сгъна якето в скута си, но продължаваше да усеща миризмата на кръв, която насищаше въздуха с ръждивия си аромат.

Микробусът отново се разлюля, задната врата се затвори и Йохан се появи отново и бавно тръгна към товарния самолет. Червеният анорак прилепваше плътно по тялото му; беше преметнал небрежно сак през рамо. В сумрака приличаше на човек от наземния персонал.