Джон Нанс - Насрещен вятър

— А какво смятаме ние ? — подкани я президентът.

— Е, сър — каза Даян, — според мен смятаме, че следим положението много внимателно и с голяма загриженост…

— Точно така. И какво?

— И… готови сме да осигурим на съответните власти всяка необходима помощ за благополучното завръщане на нашия бивш президент.

— С други думи, изразяваме сдържана тревога.

— Да, сър, но „сдържана тревога“ е вашият любим израз.

— Харесвам си го. Разрешавам да го използваш.

— Откровено казано, господин президент, не го искам — отговори с усмивка Даян. — Знам, че ме взимате на подбив, но всяка вечер кротко се моля никога, никога да не ви се наложи да го използвате на пресконференция.

Президентът се усмихна развеселено и погледна Ролинс.

— Ами ти, Джак? Какво си мислиш?

Началникът на кабинета поклати глава.

— Истината е, че дължим много на онзи застарял скаут. Например избирането ви за президент.

— Момент, по дяволите! — възрази президентът с престорено възмущение. — Пресилваш нещата. Фактът, че по онова време републиканската партия не намери по-добър кандидат, още не означава, че съм спечелил без конкуренция, както намекваш.

— Е, господин президент, все някога ще трябва да си признаем, че ако Джон Харис не бе подлял вода на собствената си партия, като отказа да се кандидатира за втори мандат по някакви нелепи принципни съображения, сега нямаше да седим тук. Да ви напомня ли, че той водеше с двайсет и осем пункта в предизборните допитвания?

Президентът се навъси.

— Не съм длъжен да го призная.

— Вярно, сър — отговори с широка усмивка началникът на кабинета. — Историята ще го стори вместо вас.

Президентът се разсмя и прелисти на следващата страница от дневния ред.

— Стига шеги, Джак. Дръж ме в течение за полета на Харис. В бележката пише, че отвличането не е потвърдено. Нека се молим да излезе фалшива тревога.

Полет 42 на „Юро Еър“

Във въздуха, югоизточно от Милано, Италия

Шери усещаше как времето безвъзвратно отлита и стомахът й се свиваше с всяка загубена секунда.

— Ало — повтори в слушалката тя, като се питаше кога ли най-сетне телефонистката от Белия дом ще се обади отново. Имаше някои фрази, които би трябвало да й осигурят незабавно съдействие. Шери разполагаше с преките номера на всички служители от Белия дом, с които контактуваше от време на време, но сега не бе успяла да открие списъка, а от устата й като напук се изливаха погрешни думи. Крепейки слушалката с рамо, тя се мъчеше да намери необходимата страница в електронния бележник.

— Служба за връзки с обществеността към Белия дом.

— Връзки с обществеността? Господи! Погрешно са ме свързали. Можете ли да ме свържете с някого в залата за извънредни ситуации?

— Кой се обажда, моля?

— Говори Шери Линкълн. Аз съм асистентка на бившия президент Джон Харис. Побързайте.

— Е, мис Линкълн… Първо, ако продължавате да ми държите такъв тон, ще прекратя разговора. Второ, не можем да свързваме кого да е със залата за извънредни ситуации. И тъй, какво бихте желали да съобщите на президента?

Шери трескаво разтърка чело.

— Добре. Моля ви, просто ме прехвърлете отново в централата. Можете ли да го направите? Свързали са ме погрешно.

Връзката прекъсна и през ума на Шери набързо прелетя дълъг списък от епитети.

За втори път набра дългата комбинация от цифри и зачака телефонистката от Белия дом да се обади.

— Слушайте внимателно, моля. Става дума за извънредно положение, свързано с персонала, сигнал Зулу. Имам съобщение от бившия президент Джон Харис за… Джак Ролинс, началник на кабинета. Моля, свържете ме незабавно.

— Да. Изчакайте, ако обичате.

Мина повече от минута, докато отсреща се раздаде подозрителен женски глас:

— Кабинетът на мистър Ролинс.

Бързо и точно Шери обясни коя е и защо трябва незабавно да разговаря с началника на кабинета. Същевременно откри списъка с кодови имена, които вечно забравяше.

— И за потвърждение съобщавам, че президентът Харис се води в секретните служби под името Дякон. Моето е… хм… Сврака.

След трийсет секунди Джак Ролинс вдигна слушалката. Той я изслуша внимателно, после зададе няколко бързи въпроса.

— Значи не сте отвлечени?

— Не. Командирът само ги остави да си мислят така, за да се измъкнем от Атина.

— Разбрано. И в момента летите към Рим?

— Да. И ключовият въпрос, мистър Ролинс, е следният: можем ли безопасно да кацнем в Рим, или рискуваме и там да се сблъскаме със същата заповед? А другият въпрос, разбира се, е кой се опитва да го натопи и защо?