Джон Нанс - Насрещен вятър

— Разбрано, Алекс. Благодаря, че го спомена. Имам още един въпрос към теб.

— Сър?

— Кой представлява интересите на Перу? Някой от техните или са наели юрист от Европа, както предполагам?

— Наели са, сър. Англичанин, който работи в Брюксел и е участвал активно в изготвянето на договора.

— Всъщност не е англичанин — отговори спокойно Харис. — По рождение е шотландец. Значи наистина говорим за сър Уилям Стюарт Камбъл, прав ли съм?

— Да, сър.

— От това се боях.

— Познавате ли го лично, господин президент?

След дълга пауза Джон Харис отговори:

— Благодаря за съвета, Алекс.

Стиснал замлъкналата слушалка, Алекс Маклафлин седеше във Вашингтон и болезнено усещаше празнотата на мястото на неизречения отговор.

Когато остави слушалката, Джон Харис поседя замислен няколко секунди, преди да осъзнае колко напрегната и мълчалива е Шери в очакване да узнае какво са обсъждали.

— Да ти го кажа с две думи, Шери. Трябва незабавно да си наема адвокат. Още оттук, по телефона.

И той й предаде останалата част от разговора.

— Познавате ли човек, който да отговаря на тези изисквания, сър? Светило в международното право.

За нейна изненада Харис изсумтя и кимна.

— Познавах. Много, много отдавна в една далечна галактика. Най-блестящият ум в областта на международното право, когото съм срещал някога, но с прекалено голямо сърце.

— Моля, сър?

Той поклати глава и въздъхна.

— Извинявай. Стари спомени. Канех се да го включа в екипа си, но назначението му стана невъзможно. Заради една постъпка…

— Дали в момента е на разположение? — попита Шери.

Джон Харис се втренчи в нея.

— Точно това му беше проблемът. Че винаги гледаше да е на разположение.

— Но ще можете ли да го наемете сега?

— Само ако съм луд за връзване. Или поне така биха ми казали от Вашингтон, ако ги попитам.

Международно летище Леонардо да Винчи

Рим, Италия

Понеделник 14:20 ч

Цяло съзвездие от сериозни лица кръжеше из малката заседателна зала в главната сграда на римското летище. Всички си взимаха плодове и бутилки минерална вода от дългата маса.

Няколко полицейски служители разговаряха с двама цивилни представители на карабинерите, а трима униформени пилоти стояха уединени в ъгъла и наблюдаваха останалите. Малко по-настрани стоеше директорът на летището заедно с един чиновник от Министерството на външните работи, до тях сър Стюарт Камбъл ръкомахаше към пистата, където кратък ръмеж бе оставил лъскав слой влага. Синкав цигарен дим изпълваше залата и няколкото пепелника бяха препълнени. Тихата музика откъм чакалните долиташе толкова глухо, че не можеше да се разпознае мелодията.

— Има ли нещо ново от въздушния контрол? — обърна се на италиански Камбъл към старшия полицейски служител.

Полицаят поклати глава.

— Нищо, синьор. Самолетът отказва да потвърди отвличане и не подава условния сигнал по транспондера, но… третираме случая като отвличане.

— Уверявам ви — каза Камбъл, — че няма отвличане. Пилотът е скалъпил тази измислица, за да напусне безпрепятствено Атина.

— Може би — отговори полицаят. — Но ние сме готови.

Той изгаси цигарата си, извади нов пакет, поколеба се и предложи на Камбъл, който любезно отказа.

— Не, благодаря. Отказах ги преди години. Сега пуша само пури.

Полицаят се усмихна и запали.

— А какви са плановете — продължи Камбъл, — ако самолетът кацне и спре до терминала?

— Тогава моите хора ще ги посрещнат на изхода — отговори полицаят.

— Господа — добави Камбъл, като се обърна към директора на летището и представителя от Външно министерство, — ако се появят репортери от пресата и телевизията, готови ли сте да се справите с тях?

Директорът енергично кимна. Беше навъсен, облечен в омачкан сив костюм, който висеше свободно върху мършавото му костеливо тяло. Той извади цигарата от тънките устни на ъгловатото си лице и духна струйка дим настрани, преди да отговори:

— Да. Те идват и сме готови да ги посрещнем.

— Така ли? — престори се на изненадан Камбъл и театрално вдигна вежда, макар отлично да знаеше, че цялата национална и международна журналистическа общност е уведомена анонимно от неговите сътрудници.

— Да, сър. Не знаем откъде са разбрали, но в момента към аерогарата пътуват четири телевизионни екипа.

— Жалко — побърза да каже все тъй престорено Камбъл. — А господата от полицията знаят ли, че трябва да се държат към президента Харис с уважение? Никакви белезници, никакви обиски.