Джон Нанс - Насрещен вятър

— Според вас кога ще пристигне?

— По това време — за трийсет минути, ако имате късмет.

Един от служителите се съгласи да го откара до терминал 4 и Джей тихомълком се вмъкна в колата. Не искаше да го забележи Стюарт Камбъл или някой от хората му.

— Към терминала на „Аер Лингус“, ако обичате.

Шофьорът кимна и подкара толкова рязко, че Джей не успя да забележи мъжа с черен костюм, който го наблюдаваше от сенките край входа. Когато колата се отдалечи, мъжът бързо влезе във фоайето.

Фактът, че таксито с багажа му наистина пристигна пред терминал 4 след половин час, изненада Джей. Той благодари и плати на шофьора, после забързано мина през охраната и безкрайните формалности. Когато най-сетне се качи на самолета за Дъблин, до излитането оставаха десет минути. Мина му през ума, че Камбъл може вече да знае какво е намислил, но това не променяше нещата. Благодарение на празника щяха да бъдат в безопасност до четвъртък въпреки неминуемата поява на Камбъл.

Светлините на Хийтроу вече изчезваха под излитащия самолет, когато Джей осъзна, че за втори път през живота си не изпитва страх от полета. Той извади бележник от куфарчето, остави го в скута си, приготви се да пише и изведнъж си спомни, че не е резервирал стаи за екипажа. Освен това бе пропуснал да се свърже с митническите и емиграционните власти в Ирландия.

Вече бе забелязал липсата на вградени телефони в салона, а знаеше, че екипажът не разрешава използването на клетъчни телефони поради недоказаните предположения, че могат да предизвикат смущения в навигационната система — пълен абсурд, както твърдеше един негов познат от телекомуникациите. Но в момента нямаше избор.

Трябваше да проведе разговорите.

Салонът бе полупразен и Джей изчака, докато стюардесите минат с количките, после взе одеяло, загърна се плътно и отново набра номера на Майкъл Гарити. След кратка пауза отсреща се раздаде гласът на адвоката.

— Налага се отново да ви обезпокоя, мистър Гарити — каза Джей.

— За бога, човече, наричай ме Майкъл! — отвърна Гарити. — На тоя свят никой не ми вика „мистър Гарити“ освен жената, и то само когато е сърдита.

— Извинявай, Майкъл.

— И ти извинявай — разсмя се Гарити. — Май напоследък се случиха много неща.

— Слушай, налага се да ти прехвърля резервирането на стаи за хората от самолета. Освен това трябва да се обадиш на митницата и граничния контрол.

Джей продиктува необходимите данни.

— Имам грижата, Джей, стига кредитната ти карта да издържи — отговори весело Гарити.

— Добре. След един час пристигам.

— Ще те чакам — каза Майкъл Гарити.

Бизнес терминал, летище Хийтроу

Лондон, Англия

Стюарт Камбъл бе избрал за временен команден пункт една малка заседателна зала. Седнал наблизо, Анри Рену го наблюдаваше внимателно. Сред елегантната обстановка звучеше подходяща тиха музика — концерт на Вивалди — и Анри забеляза, че осветлението е намалено, което придаваше на залата още по-изискан вид.

Облегнат назад, Камбъл се бе опрял върху подлакътника на креслото и подпираше брадичката си с юмрук. Погледът му се впиваше в стената пред него.

— Стюарт? — подхвърли неуверено Анри.

— Да? — отговори бавно Камбъл, без да се обръща.

— Мисля, че си прав. Лондонският контролен център е проследил неясен радарен сигнал, летящ на североизток, но след около шейсет километра обектът излязъл от обсега на апаратурата.

— Много добре — каза безразлично Стюарт, увлечен в мислите си. — Нещо друго?

— Да — отговори Анри и тихичко потропа с пръсти по масата. — Мисля, че знам къде отива.

Стюарт рязко се завъртя към сътрудника си.

— Дъблин, предполагам. Прав ли съм?

Анри се усмихна и кимна.

— Как разбра?

— Аз бих сторил същото, Анри. Къде другаде би избягал един преследван американски президент освен в държава, където най-много обичат американците. Ако беше избрал друга посока, добрият мистър Райнхарт щеше да ми падне в очите.

— Пътува за Дъблин. Разбрано.

— Очаквах това и след петнайсет минути ще го последваме — каза Стюарт, после отново зае предишната поза и замислено впери поглед в стената. — Знаеш ли какво иска нашият уважаван премиер, Анри?

— Не, сър.

— Нали ти е известно, че имах доста дълъг разговор с него?

— Разбрах, че се е обадил.

Стюарт едва забележимо поклати глава.

— Мислех си, че го познавам. Знаех, че беше възмутен от плахото поведение на Тони Блеър по случая „Пиночет“. Затова му позвъних от Сицилия, за да го пришпоря. Знаех, че ще ни помогне да уредим преследването на Джон Харис.