Джон Нанс - Насрещен вятър

— Но… видели са ги да падат в неконтролиран свредел…

— Не знаем дали наистина не е контролиран. Всичко е било нагласено от един много изобретателен пилот, за да заблуди въздушния контрол в Лондон, и точно така се получи. Имаме работа с много умен противник. Харис едва ли би могъл да си намери по-добър съюзник.

— Извинявай, Стюарт, но не пренебрегваш ли факта, че самолетът изчезна и не се появи повече?

Камбъл се изкиска тихичко и погледна през стъклото към коридора.

— Не, не го пренебрегвам, Анри. Просто съм сигурен, че Джон Харис и неговият чартърен самолет непременно ще се появят на някое летище. — Той посочи картата. — Дай да повикаме неколцина пилоти с карти на Европа и Обединеното кралство и да проучим къде би могъл да отиде.

— Божичко, Стюарт, в радиус от неколкостотин километра има стотици летища.

— Но не всички могат да приемат боинг 737, нали? А с горивото в резервоарите няма да стигнат до Щатите, нито дори до Кефлавик.

Анри вече бе скочил на крака и бързаше към вратата.

— Още нещо, Анри — добави Стюарт. — Свържи се с контролния център. Подхвърли им тази идея и виж дали няма да засекат слаб радарен сигнал, който се отдалечава от предполагаемото място на катастрофата.

— Добре.

— И… нуждаем се спешно от още една група сътрудници с телефони. Трябва да се свържем с всички летища във Великобритания, като разширяваме кръга постепенно, в съответствие с времето, от което летят.

— Искаш ли Жан-Пол и Джина да имат готовност със самолета?

Стюарт решително кимна.

— Да. Не се знае накъде може да излетим.

Той се усмихна на Рену.

— Не бой се, Анри, ще открием Харис и ще спечелим играта. Просто ни изненадаха с неочакван царски гамбит. Точно когато си мисля, че го държа в шах, той се изплъзва от моята царица. — Камбъл се разсмя оглушително. — Добра аналогия, нищо че звучи като самохвалство.

Анри бе спрял на вратата с леко разтревожено изражение.

— Не те разбирам.

— Шахматна аналогия, Анри. Нямаш представа колко полезни могат да бъдат в правото тези сравнения.

В коридора се появи стройна млада жена с буйна черна коса и плътно прилепнала черна рокля. Когато видя Камбъл, тя се усмихна и изтича към сепарето.

— Сър Уилям, търсят ви спешно по телефона на оперативния отдел. Това е в края на коридора.

— Колко мило, че дойде да ме потърсиш, скъпа. Благодаря ти — каза Стюарт с най-любезната си усмивка.

Младата жена леко се изчерви под проницателния му поглед и понечи да излезе от сепарето.

— Името ти беше Дирдри, нали? — попита Камбъл.

Тя се озърна с усмивка.

— Да. Благодаря, че ме помните.

— Как бих могъл да забравя красивото име на една тъй красива дама? — подхвърли Стюарт и докато отиваше към бюрото, проследи с възхитен поглед как младата жена изчезва зад ъгъла с изкусително плавна походка.

— Стюарт Камбъл на телефона — изрече в слушалката той и веднага разпозна гласа отсреща. — Господин министър-председател! Благодаря, че ми се обадихте. Трябва спешно да поговорим.

„Юро Еър“ 1010 в полет

Вторник, 18:05 ч

Аластър бе сериозно изплашен от усилието, с което едва удържаха боинга над водата.

— Божичко, Крейг!

— Трийсет метра! Изравнихме. Спокойно, Аластър! Обучен съм за подобен полет.

— Да, само че с изтребител, а не с боинг! Мислех си, че ще загинем.

— Височина?

— Трийсет метра.

— Курс?

— Курс… нула шест нула градуса.

— Добре… погледни сателитните координати и ми дай курс по средата на канала, без да се доближаваме до бреговете, а после на север към Северно море. Ще заобиколим Шотландия и от морето ще се насочим към Инвърнес. Дръж под око радарния висотомер. Не бива да слизаме нито сантиметър под трийсетте метра, а ако няма мъгла, наблюдавай и да не се появи някой кораб с висока мачта.

— Да бе! Всичко мога! Имаш ли представа какво си замислил? Това са стотици километри полет под височината на радарите!

— Какво? Май те стреснах, приятел?

Вторият пилот въздъхна и поклати глава с убийствено сериозно лице.

— Ти наистина си бил смахнат, Дейтън!

— Може би, но междувременно трябва да се свържем с Райнхарт по телефона — каза Крейг Дейтън и за момент вдигна дясната си ръка от дроселите, за да избърше потта от очите си. Задачата да поддържа боинга точно на трийсет метра над водата — по-малко от размаха на крилете — вече бе станала мъчително тежка и той почваше сериозно да се пита дали да не се издигне малко по-високо въпреки риска да бъдат засечени от радарите на въздушния контрол.