Джон Нанс - Насрещен вятър

— Не — поклати глава Джей. — Аз пристигнах с редовен полет. Значи от Лондон казвате?

— Да, сър. Онзи, едрият тип и пилотите потеглиха преди няколко минути с хората, дето дойдоха да ги посрещнат. Рекох си, че може да сте закъснели. Извинявайте.

Джей изведнъж осъзна какво е чул и по гърба му пробягаха тръпки.

— Едър тип? — повтори той. — Чухте ли името му?

Шофьорът порови из джоба си и извади визитна картичка.

— Не разбрах как се казваше, но имам сведения за пилота, ако ви трябват. Името му е Жан-Пол. — Той се усмихна и подаде визитката. — Само че ще ми трябва после, като попълвам документите.

Джей погледна картичката и раменете му провиснаха.

— Какво има, Джей? — попита Майкъл Гарити.

— Как, по дяволите… — промърмори тихичко Джей.

— Какво? — повтори Майкъл, като приведе глава към него и се опита да разчете името.

— Уилям Стюарт Камбъл — каза Джей. — Вече е тук. Този човек или е ясновидец, или държи в джоба си цялото ЦРУ.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

Докато лимузината му се носеше в нощта от дъблинското летище към хотела в центъра на града, Стюарт Камбъл усети тежестта на умората, но не биваше да й се поддава. Предстояха твърде много задачи, а като водач трябваше да подава ритъм — и пример — на целия екип.

Наложи си да поддържа разговора с тримата сътрудници, които го бяха посрещнали. При толкова много предстоящи задачи старанието им тази нощ щеше да бъде изключително важно и трябваше спешно да спечели техните симпатии.

Досега Стюарт Камбъл се бе срещал само с дъблинския партньор на своята фирма и усещаше с болезнена яснота над главата си ореола на достойнство и предполагаема непогрешимост, заради който подчинените не смееха да му възразят и да посочат допуснатите грешки. Създаването на лични дружески връзки със сътрудници и противници бе стар и изпитан похват — един от многото навици, които неизменно му носеха успех в преговорите.

Особено срещу противници.

Край стъклата на лимузината премина позната сграда и Стюарт за момент се загледа навън, сверявайки спомените си с разгърнатата карта на Дъблин.

Сякаш отново чу гласа на отдавна починалия си наставник в професията — един от най-изтъкнатите английски юристи след Втората световна война — глас, който тъй силно му липсваше в истинския живот.

— Стюарт — бе казал сър Хенри Делакорт в ония далечни години, когато Стюарт едва започваше адвокатската си кариера, — трудно е да откажеш на човек, когото харесваш. Изграждай мостове към онези, с които си имаш работа, накарай ги да те харесват и те неволно ще идват при теб при всеки възможен случай. Но никога не допускай грешката сам да минеш по тези мостове!

Старият адвокат Уилям Стюарт Камбъл бе ненадминат в изкуството на пресметливото манипулиране. Знаеше как да печели доверието на противника и да го използва, без сам да се поддава на подобни чувства.

Но като човек Уилям Стюарт Камбъл винаги бе изпитвал леко смущение от този похват и според него това беше добро — особено за човек, който искрено обича хората. Прикритото вътрешно неудобство никога не му пречеше да влияе на другите, за да постигне своето, но тези задръжки бяха неговото изкупление — едно неостаряващо лично разкаяние, че тъй цинично използва ближните си. Поддържането на това леко неудобство се бе превърнало в спасително въже, вързано за котвата на неговата човечност.

— Готови ли сме да се хвърлим надолу с главата? — попита Камбъл, когато заедно с тримата мъже и двете жени от екипа пристигна в разкошния стар хотел и всички насядаха в заседателната зала на президентския апартамент, наричана често „стаята на принцеса Грейс“.

Всички кимнаха.

— Добре. Първо, къде да намерим съдия?

— Вероятно няма да стане тази нощ или утре — отговори едната жена и обясни, че по традиция повечето юристи изчезват през празниците. — Но трябва да привлечем и гардовете. Именно те ще представят заповедта от Интерпол на съдията, стига да го намерим.

— Имаме ли списък на всички съдии? — попита Стюарт. — С адрес, телефон и тъй нататък.

— Да — отговори жената.

— Тогава почвайте да въртите и се опитайте да откриете някого.

— Ако намерим — каза жената, — смятам, че ще го убедим да подпише документите у дома си, за да осъществим ареста. Но нищо не гарантирам.

— Нямаме много време — каза Стюарт, после се облегна с ръце зад тила и огледа сътрудниците един по един. — Нека не забравяме, че главната ни задача е да арестуваме президента Харис и да започнем процеса срещу него. Това очакват клиентите ни и биха платили скъпо, за да го постигнем.