Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Къде живееше сестра ти?

— В Санта Моника.

— Тя е на колко, десет-дванайсет часа оттук, нали?

— Не знам. Най-вероятно.

— Знаеш ли кога е убита сестра ти?

— По някое време снощи.

— Късно или рано през нощта?

— Не знам.

— Може би вече е в града.

— Възможно е.

— Как изглежда?

— На трийсет и пет години. Висок е около метър и осемдесет. Много е як. Тежи около осемдесет и няколко килограма.

— Имаш ли негова снимка?

— Всичките ги унищожих.

— Какъв цвят е косата му?

— Черна. Винаги е късо подстриган.

— Нещо друго?

Тя вдигна рамене.

Джуд се изправи. Помогна й да стане.

— Сигурна ли си — попита той, — че бягството не е по-добрият вариант?

— Той ме убеди в това.

— Тогава да се връщаме в мотела и да го изчакаме.

— Какво ще правим?

— Ако питаш мен, ще го убия.

— Аз ще се оправя с него.

— В никакъв случай. Ти си с мен.

— Не искам да убиваш никого… заради мен.

— Няма да е заради теб. Ще го направя заради себе си и заради гласовете.

— С Лари ще излезем за малко — каза Джуд, докато вървяха с Дона през паркинга след обяда. — Искам ти и Санди да останете в нашето бунгало, докато се върнем.

— Добре.

Никакви възражения. Никакви въпроси. Пълното й доверие към него го изпълни с приятно чувство.

Видя как се обърна към Санди. Детето и Лари вървяха зад тях. След вчерашната случка на плажа, вместо да се сдърпат, двамата се бяха сдушили. По време на обяда си говориха като първи приятели. Сближаването им се стори на Джуд странно, но безкрайно подходящо за дадените обстоятелства.

— Санди — каза Дона, — ще идем за малко в бунгалото на Лари и Джуд. Искаш ли да си вземеш картите или някаква книга, за да се занимаваш?

Детето кимна.

— Веднага се връщаме — каза Дона. Влязоха в бунгалото и оставиха вратата отворена.

Лари прошепна.

— Горкото дете. Напълно е съсипано.

— Няма да му е лесно.

— Наистина. Ще живее вечно в страх. Това животно трябва да бъде разстреляно.

— Така и ще стане.

— Искрено се надявам.

— Довечера, ако имаме късмет.

— Довечера ли?

— Има голяма вероятност да се появи днес. Ще го посрещна със зареден пистолет.

— Ами „Къщата на Звяра“?

— Тя може да почака един ден.

— Прав си, въпреки че щях да съм по-спокоен, ако приключим веднъж завинаги с…

— Не мога да позволя оня тип да пипне Дона и Санди. Вече достатъчно болка им е причинил.

— Разбира се. Не искам да ги зарежем. Ни най-малко.

— Освен това, мисля, че ще бъде прибързано, ако още тази вечер тръгнем да преследваме Звяра.

— Защо мислиш така?

— Искам да разбера някои неща. Затова днес следобед ще идем в къщата на Куч.

— В „Къщата на Звяра“ ли?

— Не, в другата, без прозорците.

Веднага щом Джуд се увери, че Дона може да борави с пушката му, двамата с Лари тръгнаха с колата. Той свърна вдясно от крайбрежната улица и пое по тесния неасфалтиран път, който водеше към плажа. Паркира на закътано място, сред дърветата.

Когато Джуд извади автоматичния си пистолет от багажника, Лари каза:

— Това естествено няма да спре Звяра.

Джуд мушна пистолета отзад, под колана на панталона, и го покри с края на ризата си.

— Защо смяташ, че ще налетим на него? Нали той вилнее само в „Къщата на Звяра“?

— Въпреки това.

Джуд видя как Лари извади едно мачете от багажника.

— Въпреки какво?

— Човек никога не знае, нали така?

Джуд затвори багажника.

— Ако искаш, остани в колата.

— Не. Всичко е наред. Ще дойда с теб. Иска ми се да разгледам тая странна къща отвътре. Ти, разбира се, си прав. Там не може да ни пипне Звяра.

Джуд погледна часовника си.

— Добре. Обиколката от един часа ще започне всеки момент. Да вървим.

— Ами Аксел?

— Ако си е в къщи, аз ще се заема с него. Ти само стой близо до мен.

— Надявам се, че знаеш какво правиш?

Джуд не му отговори. Тръгна напред между дърветата. Когато гората свърши, той изтича през откритото пространство до задната страна на гаража. Лари го последва.

— Дали има заден вход?

— Не знам.

— Да потърсим.

Той тръгна към задния двор на къщата. Прикриваше се зад гаража, за да не го види някой откъм будката, която беше на около десетина метра. Когато се изравни със задната страна на къщата, изтича зад нея.

Гърбът на къщата представляваше гладка тухлена стена.

— Няма врата — каза Лари.

Джуд пресече буренясалия двор към другия край на къщата. Надникна зад ъгъла. И там нямаше врата. Подаваше се само сивата метална кутия на климатичната инсталация. От другата страна на крайбрежната улица се виждаха южната част от оградата на „Къщата на Звяра“ и поляната.