Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Кой решава това.

— Аз. Аз го осъждам и екзекутирам.

— Как успяваш?

— Чувам гласове.

Тя се усмихна.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Чувам един глас. Обикновено моят. Той ми казва: „По-добре пречукай това копеле, преди то да те пречука.“

— Ужасен си.

Джуд тихо се разсмя. След това усети как нещо студено, вътре в него, го стисна. Преглътна.

— Понякога чувам гласовете на мъртвите. Хора, които не познавам. Виждал съм само снимките им във вестниците, или на живо. Те ми казват: „Щях да съм още жив, ако оня кучи син не ми беше светил маслото.“ След това поглеждам към живите и те ми казват: „Оня тип утре ще ме убие.“ Аз го осъждам и след това, ако мога, го екзекутирам. Мисля че по този начин отмъщавам за мъртвите и спасявам нечий живот. Може би звучи ужасно, но съвестта ми е съвсем спокойна.

— Убиваш ли за пари?

— Ако е някой, когото искам да убия, винаги се намира човек, готов да ми плати за това.

Излязоха от колата. Джуд хвана Дона за ръката и двамата пресякоха улицата.

— Искаш ли да ти покажа как е станало.

— Нямам нищо против.

Влязоха в гората. Джуд вървеше напред и търсеше пролуки сред гъсто обраслите борове и непроходимите места, осеяни с камъни и паднали дървета. Спря на два пъти, за да може Дона да си почине.

— Не ми каза, че е пълно с толкова непредвидени препятствия.

Последните няколко метра бяха стръмни и Джуд се обърна да види Дона. На лицето й беше изписана решителност. Тя избърса с опакото на ръката капка пот от върха на носа си. Влажни кичури бяха залепнали за челото й.

— Почти стигнахме — каза той. Подаде й ръка. Изтегли я върху един изсъхнал пън. След това и двамата скочиха на земята. — Успяхме.

Вървяха безпрепятствено по равното било на хълма и стигнаха до една ветровита поляна.

Дона се протегна и разпери ръце.

— О, вятърът е толкова приятен.

— Почакай ме тук. Трябва да си прибера някои неща.

— Значи затова дойдохме тук?

Отиде с Джуд до края на поляната. Той посочи надолу към скалите.

— Оставих част от екипировката си при тези камъни.

— Там ли стоеше снощи?

— Да, на това място.

Двамата се спуснаха по склона. След това се изкачиха по камъните до върха на възвишението, откъдето се виждаше задната страна на „Къщата на Звяра“.

— Не мога да си представя, да остана тук през нощта — каза Дона. — Достатъчно неприятно изглежда и на дневна светлина.

— Ще сляза да си взема вещите — каза Джуд.

— Добре. Ще те изчакам.

Дона седна на един камък. Джуд се смъкна до равното място с двете борчета. Раницата, пушката и бинокълът бяха на същото място, където снощи ги заряза и се затича надолу по хълма, за да спре жената. Прибра бинокъла, мушна го в раницата и я завърза. После я преметна на гърба си. Вдигна калъфа с пушката и се изкачи на върха.

— Хайде да се върнем на поляната — каза Дона.

— Добре.

— Не ми е много приятно да гледам фасадата на тая къща.

— Това е гърбът й.

— Няма значение.

Изкачиха се до тревистата поляна. Джуд остави пушката и раницата си. Дона се приближи, сложи длани върху гърдите му и го погледна.

— Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се.

— За убийствата?

— Ако искаш.

— Това, което се случи днес… — тя наведе поглед. — Днес научих, че… сестра ми… — гласът й секна.

Тя се извърна. С гръб към него пое дълбоко въздух. Джуд я хвана за раменете.

— Сестра ми е убита! — изхлипа тя и избухна в сълзи.

Джуд я обърна към себе си и силно я прегърна.

— Аз я убих, Джуд. Аз я убих. Избягах. Иначе той нямаше да го направи. Нямаше да му се наложи. Боже! Не предполагах. Не знаех! Аз ги убих. Аз ги убих и двамата!

След малко Дона се успокои. Не говореше, а само плачеше. Джуд я придърпа към себе си и я прегърна. Беше се облегнал на раницата си. Сълзите й намокриха ризата му. Най-сетне спря да плаче.

— Трябва да се връщаме — каза тя. — Не искам да я оставям дълго сама.

— Ще тръгнем, когато ми разкажеш какво е станало. Кой уби сестра ти, Дона?

— Моят бивш съпруг, Рой Хейс.

— Защо?

— Отчасти, за да ми отмъсти. Но най-вече, за да я принуди да каже къде съм.

— А защо иска да знае това?

— Лежа в затвора. Той… изнасили Санди. Тя беше само на шест. Заведе я на разходка с мотора си… и я изнасили. И с мен е правил разни неща. Отвратителни неща. Знаех, че някой ден ще го пуснат. Смятах да зарежем всичко и да изчезнем. Така и направихме в неделя сутринта, когато разбрах, че е на свобода. Никога… не ми и хрумна, че ще отиде при Карън. Не знам какво съм си въобразявала. Но никога… господи, въобще не ми мина през ума, че ще отиде при Карън… сигурно я е измъчвал. Боже господи! И то заради мене! Не биваше да бягаме. Трябваше да останем. Може би трябваше да си взема пистолет и просто да го причакам. Но въобще не се сетих за това. Реших, че трябва да напуснем града и ако си сменим имената, всичко ще се оправи. Но не стана така. Сега знае къде сме.