Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— За какво е това? — попита Лари.

Джуд вдигна рамене.

— Приличат ми на дръжки.

В дъното на коридора откриха малка стая с книжни рафтове, бюро и тапициран стол. На синята светлина Джуд видя настолна лампа. Включи я.

— А, светлина! — прошепна Лари, когато стаята се изпълни с бяла светлина. Започна да разглежда заглавията на книгите.

Джуд провери какво има върху бюрото, след това в чекмеджетата. Горното ляво чекмедже беше заключено. Застана на колене и извади от джоба си кожен калъф. От там измъкна шперц и го мушна в ключалката. Тя се отвори лесно.

В чекмеджето лежеше подвързана с кожа книга. Беше заключена като дневник, с лента и катинар. Джуд лесно отключи и него. Отвори книгата на заглавната страница. „Моят Дневник: Достоверно описание на моя живот и най-личните ми преживявания, том 12, лето господне 1903.“ Под този надпис беше написано името на Елизабет Мейсън Торн.

— Какво е това? — попита Лари.

— Дневникът на Лили Торн.

— Боже господи!

Джуд прелисти страниците. Малко след половината, откри последното вписване — „2 август, 1903. Снощи изчаках Етел и децата да заспят. След това занесох дълго въже в мазето.“ Той затвори дневника.

— Ще го вземем — каза шепнешком. — А сега да надникнем и в другата стая и да се измъкваме оттук.

Вратата на стаята, от другата страна на коридора, беше затворена. Джуд завъртя дръжката. Открехна я.

Лари го стисна за ръката.

От стаята се чу странен, свистящ звук. Джуд слушаше внимателно, прилепил ухо до процепа. Чу съскане, въздишки и тътен като от вятър, който духа в каньон. Тихо затвори вратата.

Когато слязоха долу, Лари прошепна.

— Това беше Звяра. Спеше в оная стая.

— Мисля, че беше Аксел.

— Аксел, друг път!

— Но не беше сам — каза Джуд.

— Да, наистина!

— Стори ми се, че в стаята имаше поне трима души. Да се махаме.

— Чудесно предложение. Напълно го подкрепям.

На зелената метална табела пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЛКАСА ПОЙНТ, население 400 жит. Карайте внимателно“. Рой намали на шейсет километра в час.

Видя, че десетина души се мотаеха около будка за билети пред стара викторианска къща. Погледна към табелата. Червените букви на надписа бяха разкривени и се стичаха като капеща кръв. „КЪЩАТА НА ЗВЯРА“. Той се ухили и си помисли какво ли, по дяволите, е това.

Намали и започна да се взира в лицата на жените и децата близо до будката. Не откри нито Дона, нито Санди, въпреки че за шест години и двете би трябвало да са се променили. Продължи надолу.

Оглеждаше се да ги види по тротоарите, а също по пътя и в паркингите. Карън каза, че са със син форд маверик. Не го излъга. Не беше в състояние да лъже.

Когато видя един син маверик, паркиран пред бензиностанцията „Шеврон“, не можеше да повярва на късмета си. Карън беше споменала, че са закъсали с колата, но той не очакваше да е нещо сериозно. Мислеше си, че Дона е успяла да се измъкне оттук поне преди един ден.

Спря до бензиновите колонки. Слаб мъж, с презрително изражение, се приближи до прозореца.

— Напълнете я със „Суприм“ — каза Рой.

Не беше съвсем сигурен, дали тази марка бензин ставаше за ролс-ройс. Реши, че бензинджията, ще го поправи. Той обаче нищо не каза.

Рой слезе. Почувства се добре, когато се изправи и протегна. Джобовете на дънките му бяха още влажни. Почеса се по краката и отиде зад колата.

— Тоя форд, ей там — каза той, — не е ли на една жена, която пътува с дъщеря си?

— Може и да е.

— Тя е на трийсет и три, кестенява, много секси. Детето е на дванадесет.

Мъжът повдигна рамене.

Рой извади десетдоларова банкнота. Човекът я гледа известно време, след това я взе и я мушна в джоба на ризата си.

— Как се казва жената? — попита Рой.

— Мога да проверя.

— Не е ли Хейс? Дона Хейс?

Онзи кимна.

— Така е. Спомням си я тази Дона.

— И с нея имаше дете, нали?

— Едно малко русо момиче.

— От кога е тук колата?

— От няколко дена. Докараха я в понеделник сутринта, тоест вчера. Счупен радиатор. Трябваше да ни донесат нов от Санта Роза. Току-що го получихме.

— Значи те са в града?

— Къде другаде да идат?

— Къде са отседнали?

— Има само един мотел, „Уелкъм Ин“, на около три километра нагоре по пътя, вдясно.

Рой даде на мъжа още пет долара.

— Да си държиш устата затворена.

— Защо я търсиш?

— Аз съм й съпруг.

— Ясно! — разсмя се той. — Избягала е от теб?

— Точно така. И смятам да й дам да се разбере.

— Не те упреквам. Жена ти е страхотно парче. Ако бях на твое място, щях да побеснея от яд.