Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Какво?

— Никой ли няма?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той я смъкна на земята и тя слезе от раменете му.

— Нали не ме лъжеш?

— Никога не лъжа!

— Окей. И никога не лъжи!

— Гладна съм.

— Ще ядем като влезем вътре.

— Какво?

— Имам много неща в раницата. Но първо трябва да се вмъкнем.

— Как?

Той не отговори. Преместиха се до страничната стена. Тук имаше два прозореца, но можеше да ги види някой от отсрещното бунгало, оттатък паркинга. Не искаше да рискува. Върнаха се при задния прозорец.

Можеше да влезе, само ако го счупи.

А това означаваше да вдигне шум.

Какво друго му оставаше да направи? Да иде до някое от заетите бунгала, да почука и, като извади ножа си, да се вмъкне вътре? Някой можеше да го види. Ако не е достатъчно бърз, този, на който попадне, ще се развика. Това щеше да е по-кофти, отколкото шума от счупено стъкло.

Може би трябва да се мушне под бунгалото и да дебне Дона оттам. Коленичи и огледа пространството отдолу. Разстоянието от земята до бунгалото беше около петдесетина сантиметра. Имаше достатъчно място. Щеше да вижда добре откъм предната част.

Там сигурно е много мръсно. Кой знае какви буболечки и паяци има. Плужеци. А може би дори и плъхове. Не се знае колко ще трябва да чака. Часове, може би. И какво ще прави с Джони? Не става.

С ножа си разхлаби двете най-долни скоби на мрежата. Махна и останалите, свали я. Подпря я до стената.

Бръкна в раницата и извади фенера.

— Хайде — каза той. — Качвай се на раменете ми.

Джони се покатери.

Рой й подаде фенера. Изправи се.

— Виждаш ли? Удари силно!

— Тук ли? — тя посочи към дървеното черчеве, в края на горния прозорец.

— Точно там. Счупи стъклото точно над него и отвори резето. Използвай дръжката на фенера. Удряй!

— Тук ли?

— Малко по-наляво.

— Тук?

— Да. Удари силно, за да го счупиш от първия път.

Тя обгърна челото му с едната си ръка и замахна. Рой чу силния удар на фенера. Стъклото не се счупи.

— По-силно! — прошепна той. — Удряй силно! С все сила — чакаше. — Хайде, дявол да те вземе!

Фенерът се стовари върху темето му. Още веднъж и още веднъж. Болка прониза черепа му. Закри главата си с ръка. Фенерът го удари по пръстите.

Наведе се рязко и блъсна Джони в стената. Тя извика. Изпусна фенера. Рой посегна към нея. Хвана я за блузата и я дръпна. Тя се претърколи над главата му. Падна по гръб.

— Ей!

Рой погледна към ъгъла на бунгалото. Видя момиче на около шестнайсет години, с хавлиени кърпи в ръце.

— Какво по дяволите правиш? — каза тя строго.

Усети в гласа й повече гняв, отколкото страх.

Рой веднага измъкна ножа си. Притисна го в корема на Джони.

— Ще я убия, ако не се приближиш.

— Няма да посмееш.

— Само да се развикаш или да избягаш, ще я разпоря като шаран.

Момичето започна да клати глава.

— Ти си луд! — каза тя.

— Ела тук.

Момичето започна да пристъпва към него със ситни, колебливи стъпки. Не откъсваше поглед от него, сякаш се опитваше да го запомни.

Той гледаше как ранният вечерен бриз развя косата й. Видя как малките й гърдите примамливо потрепваха под бялата тениска. Гледаше стройните й, загорели крака.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Аз трябва да те питам.

— Отговори.

— Мотелът е мой.

— Твой?

— На семейството ми.

— Значи в тебе са ключовете — каза той и се ухили.

През шума на телевизора Дона чу, че спря кола. Санди я погледна тревожно. Дона остави вестника, слезе от леглото и отиде до прозореца. Един тъмнозелен крайслер стоеше пред вратата им.

— Това са Джуд и Лари — каза тя и отвори вратата.

— Някаква вест от него? — попита Джуд.

Дона поклати глава.

— Не. Как мина?

— Почти успешно.

— Да, наистина! — каза Лари. — Измъкнахме се тихомълком, невредими и пипнахме това — той размаха една подвързана с кожа книга. — Това е дневникът на Лили Торн. Собствените й думи. Боже господи, каква находка! — той отиде до леглото и седна до Санди. — Ти как прекара следобеда, дребосъче?

Дона се обърна към Джуд.

— Намери ли костюма на Звяра?

— Не.

— А тялото на Мери Зиглър?

— Нито пък него. Не успяхме да претърсим всички стаи.

— Появи ли се някой?

— Не. Имаше хора в една от стаите, но не можахме да проверим мазето, защото там светеше.

— Значи някой от тях си е бил вкъщи?

— Според мен не беше само един.

— Та те са само Маги, Аксел и Уик — каза тя.

— И двама от тях бяха в „Къщата на Звяра“. Развеждаха туристите.