Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Ако е с нас — каза Дона — и Рой по някакъв начин ти се… изплъзне… тогава тя е в ръцете му. Ако я оставим с Лари, ще е в безопасност.

— Ти как предпочиташ?

— Мислиш ли, че ще разбере, ако я оставим във вашето бунгало?

— Може би — призна Джуд.

— Но има голяма вероятност и да го заблудим.

— Да, естествено.

— Добре. Нека я оставим с Лари.

— Окей.

Джуд нареди на Лари да не излиза, да заключи вратата и да пусне пердетата. Ако усети и най-малката опасност, да изстреля един предупредителен изстрел и да се залостят със Санди в банята. Да се скрият във ваната, където няма опасност да ги улучат куршумите. Той ще дойде пет секунди след изстрела.

— Може — каза Лари, — да успея да очистя тоя тип със сигналния изстрел.

— Ако стреля по теб, отвърни му. Но не го чакай в засада. По-безопасно е, ако се скриете във ваната и заключите вратата на банята.

Джуд му остави пушката и взе дневника на Лили Торн. След това двамата с Дона пресякоха сенчестия паркинг и отидоха в номер 9.

Влезе пръв и претърси стаята. След като Дона прекрачи прага, заключи вратата и провери дали пердетата покриват изцяло прозореца. Запали лампата на нощното шкафче между двете легла.

— Къде искаш да се разположа? — попита Дона.

— Аз ще седна на пода, между двете легла, така че няма да се виждам. Ти можеш да се настаниш на едно от леглата. Може би на това — каза той и потупа леглото, което беше по-далече от вратата.

— Харесва ми. Какво ще правим, докато чакаме?

— Ако искаш гледай телевизия. Все едно, аз искам да видя какво разказва Лили.

— Може ли и аз.

— Разбира се.

— Искаш ли да чеша на глас?

— Добре — той се усмихна.

Предложението й му хареса. Даже много.

Дона събу маратонките се. Чорапите й бяха бели. Стъпалата й се сториха много малки на Джуд. Гледаше я докато се качва на леглото. Дона опря гръб на рамката.

Той седна на пода между двете легла. Сложи една от възглавниците пред нощното шкафче и се облегна на нея. Остави 45 калибровия колт на пода, до себе си.

— Нагласи ли се? — попита Дона.

— Да.

— „Моят Дневник“ — зачете тя. — „Достоверно описание на моя живот и най-личните ми преживявания“.

— „1 януари“ — каза тя.

— Мисля, че всичко е от 1903-а. „Тъй като днес е първият ден от новата година, аз се отдадох на сериозни размишления. Благодарих на Бога за това, че ме е дарил с две чудесни момчета и за средствата, които ни изпраща, за да посрещаме нуждите си. Помолих го да ми прости прегрешенията, но най-вече да се смили над моя скъп Лайл, който имаше толкова добро сърце, но се отклони от праведния път, само защото беше готов на всичко в името на семейството си.“

— Ограбил е банка — каза Джуд.

— Но е имал добро сърце.

— Може да прескочиш тези неща.

— И да отида на интересната част — тя бавно започна да разгръща страниците. — А, ето тук. „12 февруари. Днес ми беше много тежко на душата. Бог непрекъснато ни напомня, че в този град сме нежелани. Няколко от местните момчета нападнали Ърл и Сам, когато се връщали от училище. Тези негодници замеряли момчетата ми с камъни, след това ги нападнали и започнали да ги бият с юмруци и пръчки. Не знам причината за тяхната жестокост, но съм убедена, че корените й се крият в репутацията на баща им.“

Дона отгърна още няколко страници.

— Изглежда няколко дена след това е обиколила родителите на побойниците и е разказала какво са направили. Били са учтиви, но сдържани с нея. Скоро след визитите й, онези отново са набили момчетата. Едното било ударено силно по главата, затова отишла при някой си д-р Рос. „Д-р Рос е мил, приветлив човек над четиридесетте. Той изглежда няма нищо против мен и децата, въпреки роднинството ни с Лайл. Тъкмо обратното, гледаше ни с най-сърдечния поглед, който не съм виждала от месеци насам. Увери ме, че няма защо да се притеснявам за състоянието на Ърл. Поканих го на чай и ние се наслаждавахме на компанията си почти цял час.“

Джуд чу шума на прелиствани страници.

— Очевидно се е виждала с д-р Рос почти всеки ден. Започва да го нарича Глен. „14 април. Аз и Глен взехме храна в една кошница и си направихме пикник на хълма зад къщата. За моя изненада и удоволствие той извади от докторската си чанта бутилка чудесно френско вино. Прекарахме прекрасно, гуляейки с пиле и вино. С напредването на деня страстта ни се разпали. Трудно ми беше да го възпра. Целуна ме толкова страстно, че останах без дъх, но не му позволих никакви други волности.“