Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Изви гръб и проникна дълбоко, по-дълбоко от всякога. Пак. Дона извика, изви се нагоре и го стисна. Отпусна се върху нея и продължи да се движи, докато сладостната болка не го отпусна.

След това дълго лежаха прегърнати. Говореха тихо, но не си казаха почти нищо. Дона заспа, хванала го за ръката. Джуд стана. Облече се и се настани на старото си място между леглата. Пистолетът лежеше до крака му.

— Дълго ли спах? — попита Дона.

— Около половин час.

Премести се до края на леглото и целуна Джуд.

— Искаш ли да продължим с Лили?

— Чаках да се събудиш.

— Бях безпаметна.

— Да.

Тя се усмихна.

— Ти си виновен — протегна голата си ръка към книгата.

— По-добре се облечи.

— Ммм — прозвуча така, сякаш мисълта за това съвсем не й беше приятна.

— Ако дойде нашият човек…

— Боже, защо трябва да ми напомняш за него?

Той я погали по бузата.

— Ти се облечи. Аз ще ида да видя Санди и Лари.

— Добре.

Тя се зави с чаршафа. Джуд отвори вратата.

Докато се любеха се беше стъмнило. Прозорецът на номер 12 светеше. Джуд застана до колата на Дона и огледа паркинга. Жена с две деца излезе от номер 14. Влязоха в една каравана. Изчака ги да тръгнат, прекоси паркинга до номер 12 и почука леко на вратата.

— Джуд е — каза той.

— Секунда.

След миг Лари отвори вратата. Джуд погледна вътре. Видя, че Санди седи по турски пред телевизора и гледа към вратата през рамо.

— Всичко ли е наред?

— Докато не ми изкара акъла преди малко, всичко си беше чудесно.

— Добре. Ще се видим по-късно.

Върна се в бунгалото на Дона. Тя седеше на пода между двете легла. Беше си облякла блузата и джинсите. Дневникът лежеше подпрян на сгънатите й колене. Той седна до нея. Остави пистолета до десния си крак.

— И двамата са добре.

— Чудесно. Да видим какво става с Лили. Ако си спомняш, лодката й се беше преобърнала.

— Точно така. И тя се удави във вълните на страстта.

— Което те накара и ти да направиш същото.

— Така ли стана?

— Ами да.

Джуд леко я целуна и тя се засмя.

— Стига вече — каза тя. — Заемаме се с Лили.

— Правилно.

— И така, след тази първа нощ с Глен, двамата започват редовно „да утоляват страстта си“. Всъщност, почти всяка вечер. Мисля, че не искаш да чуеш това.

— В сегашното ми състояние, не особено.

— Добре, да видим какво става по-нататък — прелисти няколко страници, като бързо ги прегледа. — „17 май. Днес изпратих писмо на Етел, в което я каня на сватбата. Надявам се, че най-сетне ще дойде от Портланд…“

Дона прочете останалото наум и прелисти. Мълчеше. Джуд погледна към нея и видя, че погледът й се движи по редовете. Устните й бяха здраво стиснати.

— Какво пише? — попита той.

Очите й погледнаха Джуд.

— Нещо се е случило — промълви тя. — „18 май. Днес сутринта заварих смущаваща гледка в мазето, когато отидох да взема буркан с ябълки, от тези, които прибрах есента. На светлината от газената лампа видях, че два от бурканите ми със зимнина лежат счупени на земята. Друг беше отборен и празен. В началото бях склонна да обвиня момчетата. На етикета на празния буркан обаче пишеше, че в него е имало цвекло, което и двамата ненавиждат. Това откритие направо смрази сърцето ми, защото разбрах, че в къщата е нахълтал чужд човек, а не знаех какви са били намеренията му. Устоях на порива да изтичам нагоре по стълбите. Претърсих всяко кътче на мазето.

В един ъгъл, близо до източната стена, открих дупка в пръстения под, скрита под няколко големи коша. Дупката беше достатъчно широка, за да мине човек или голямо животно. Грабнах консервираните ябълки и избягах от мазето.

19 май. Дълго мислих, дали да съобщя на Глен, че някой непознат е влизал в мазето. Най-сетне реших да го оставя в неведение, защото знам, че в порива си да ме закриля ще реши да унищожи посетителя, а аз не мога да приема такова строго наказание. Все пак той никому не е сторил зло.

Реших сама да разреша този въпрос, като запуша дупката. За да свърша тази работа, взех лопата от навеса и слязох в мазето. Още два буркана със зимнина лежаха на пода отворени и празни. Този път посетителят се беше нагостил с прасковите ми. Докато се взирах в празните буркани, изведнъж сърцето ми се изпълни със съчувствие.

Осъзнах, че посетителят не е искал да ни причини зло. Единственото му желание е било да утоли глада си. Може би е някой окаян младеж, отритнат от обществото. Аз самата изпитах мъката да си в такова положение. Съчувствах на клетата отчаяна душа, която беше преровила мазето ми, за да намери няколко от моите консерви. Зарекох се да го открия и да му помогна, доколкото мога. 30 май…“ — Дона спря да чете за миг. — Та това е прекъсване от единайсет дена, Джуд.