Ричард Леймън - Плът

Освен микробуса на Еди на пътя нямаше никой.

Ако изключим велосипеда.

Когато го зърна за пръв път от върха на хълма, колелото бе в ниското и доста напред. От такова разстояние не можеше да определи кой кара.

Съзнаваше, че не е хлапе.

Велосипедът бе висок — не от онези, които карат децата. А и фигурата бе достатъчно голяма, за да пасва на колелото.

Може да е някой тийнейджър, помисли си Еди.

Може дори да е момиче.

Присвивайки очи, той се наведе напред. Воланът се заби в корема му и се намести в гънките тлъстина.

Може наистина да е момиче, реши той.

С опакото на ръката Еди избърса устата си.

Вече беше преполовил хълма. Набра скорост и намали разстоянието между микробуса и велосипеда.

Косата на онзи отпред бе дълга. Това не значеше още нищо. Много мъже имаха такива, че и по-дълги коси.

Но от друга страна не бяха много мъжете, които носят червени шорти.

Еди даде газ.

Приближи достатъчно, за да види как бедрата изскачат от тънката талия.

Определено бе момиче.

От двете страни на пътя имаше поле с щръкнали тук-таме самотни дървета. Не се забелязваха сгради. Нямаше хора. Напред, до завоя, пътят бе пуст. Еди хвърли поглед към страничните огледала. И отзад не се забелязваше никой.

— Сега е моментът — прошепна той.

Натисна педала за газта докрай.

Макар че не се обърна, тя вероятно дочу приближаващия шум на двигателя. Велосипедът се отмести вдясно. Освободи средата на платното и се приближи на метър от банкета.

Еди се устреми към нея.

Тя караше приведена напред. Краката й не спираха да въртят педалите.

Тениската й бе толкова прилепнала, че Еди виждаше прешлените на гърба. Между края на тениската и ластика на шортите се виждаше оголена кожа.

С лявата ръка тя му даде знак да я задмине.

В последния момент се обърна. Еди бе достатъчно близо да успее да види, че очите й са сини.

Беше много хубава.

Той насочи микробуса към нея.

Обичам красивите.

Предното й колело зави надясно.

Красивите, младите и крехките.

Той зачака тя да се блъсне в предното стъкло. Но тя се метна в другата посока — напред и надясно. Вече не бе върху велосипеда. Прелиташе над кормилото и риташе с крака във въздуха, когато Еди връхлетя с микробуса върху колелото.

Няма проблеми, помисли Еди.

Тя не можеше да се отдалечи много.

Ще я хвана. Няма начин да не успея.

Десните гуми на микробуса подскочиха при качването върху банкета; той се готвеше да се върне отново на асфалта, но налетя на моста.

Не беше го забелязал досега.

Зърна знака, докато префучаваше край него.

Поток Уебър.

Нищо и никакъв поток.

Нищо и никакъв мост. Но страничните предпазни стени бяха метър и нещо.

— Добре ли сте?

— Изглеждам ли добре?

Тя седеше на земята с гръб към пътя и с вдигната глава, за да може да го вижда. Над дясната й вежда кожата бе ожулена. Нараненото място бе обсипано с капки засъхнала кръв. Раната бе мръсна и полепнала с изсъхнали тревички.

Джейк приседна до нея на ръба на канавката.

Не само двете й колена, но и предната страна на дясното бедро изглеждаха като челото й. Дясната ръка лежеше отпуснато между краката и се опираше на земята. Тя я повдигна с другата си ръка. Не се стараеше да прикрие треперенето. Като че ли лявата й ръка се опитваше да успокои дясната така, както човек успокоява пострадало животно.

— Мислиш ли, че е счупена? — попита Джейк.

— Не знам.

Джейк извади бележник.

— Би ли ми каза името си?

— Джеймърсън — отвърна тя с треперещи устни.

Джейк го записа.

— А малкото ти име?

— Силия.

— Благодаря.

Тя извърна глава, за да го погледне отново.

— Не би ли трябвало да предприемете нещо за онова? — очите й се отместиха към горящия на двадесетина метра вляво от тях микробус.

— Пожарната кола е тръгнала. Партньорът ми държи нещата под око.

— А какво е станало с… шофьора?

— Нямаше какво много да сторим за него.

— Мъртъв ли е?

„Шиш кебап“ — бе отбелязал Чък, когато видя останките от шофьора, висящи през предното стъкло.