Ричард Леймън - Плът

Алисън се отдръпна от вратата. Никой не бързаше да напусне аудиторията. Студентите се бавеха, преди да тръгнат. Накрая започнаха да излизат — някои сами, други по двама-трима. Чу се звънецът. Студентите не спираха да излизат. Алисън чакаше нетърпеливо и накрая надникна зад портала.

Момиче от четвъртата редица продължаваше да подрежда учебниците си на купчина върху банката. Най-после се изправи, притисна нестабилната купчина към гърдите си и тръгна към вратата.

— Приятен уикенд, господин Форбс.

Той се ухили.

— Ще прекарам уикенда в диренето на голи жени в мокри шлифери.

— Ъ?

— Приятен уикенд и на теб, Дана. А и петък.

Алисън влезе в стаята. Момичето я заобиколи и изчезна.

— Голи жени в мокри шлифери? — попита Алисън.

Евън се ухили. Пъхна някакъв учебник в куфарчето си.

— Строфа, която заимствах от Дилън Томас.

— Приятелката ти Дана ще реши, че си полудял.

— От преподавателите по английска литература се очаква да са малко смахнати.

Алисън хлопна вратата и се приближи до него. Той затвори куфарчето си, обърна се и я загледа в очите.

— Как изкара? — прошепна тя. Гърлото й се бе стегнало.

— Самотно.

— Аз също.

Тя се облегна на него. Ръцете й, мушнати под сакото, притискаха гърба му. Главата й бе отметната назад. Устните й очакваха неговите.

Той я целуна. Притисна тялото си по-близо до нейното, а тя се сгуши в него. Това искаше тя. За това копнееше от снощи — да е отново с него. Ех, само да можеше да продължи завинаги. Да отидат в неговия апартамент, да са заедно, да се любят, да вечерят, да прекарат вечерта и нощта… Но това не можеше да стане и тази реалност се натрапваше по време на неговата прегръдка.

Алисън прекъсна целувката.

Положи устни върху шията му, притисна се към него, спусна ръцете си и ги навря в задните джобове на кадифените му панталони.

— Усещането е толкова приятно.

— На кое? На дупето ми ли?

— Не. Просто да те чувствам.

— Дрехите пречат.

— Въпреки това е приятно.

— Още по-приятно би било голи на пода.

— Безспорно.

— Какво ще кажеш?

Ръцете му се придвижиха към дупето й. Обхванаха го и го стиснаха през полата.

— Няма начин.

— Посочи ми поне една разумна причина?

— Вратата не се заключва.

— Като изключим това.

Тя му се усмихна:

— Не е ли достатъчно?

— Дребна подробност.

— Значи така мислиш?

— Заслужава си риска.

— Няма начин, братче.

— Страхливецът умира безброй пъти…

— А дискретността е по-добрата страна на доблестта.

— Според мен на дамата не й се чука.

Засмивайки се, Алисън се отдръпна от него.

— Ще ме изпратиш ли до работата?

— Ами… Не знам. Една добра постъпка заслужава да се възнагради и… — той сви рамене.

— Майтапиш се, нали?

— Никой няма да влезе тук.

— Откъде знаеш?

Евън посегна и разкопча най-горното копче на блузата й. Захвана се със следващото. Алисън улови китките му и отстрани ръцете му.

— Казах „Не“! Нито мястото, нито времето е подходящо. Той целуна стегнатите й устни и издиша през носа;

— Щом така смяташ — промърмори той.

Алисън се загледа в очите му. Погледът му, само допреди малко толкова дълбок и търсещ, сега беше пуст. Сякаш нещо в него се бе прекършило и вече не я забелязваше.

Той се обърна. Отвори куфарчето и извади дебел плик.

— Евън…

— Ще поостана малко. Така и така имам да преглеждам курсови работи. Освен това ми е любопитно, дали някой ще се появи тук през следващия половин час. Наречи го любопитство, ако щеш.

Алисън продължи да го гледа още известно време, без да може да повярва, че се държи така с нея. После се отправи към вратата.

— Хайде, Алисън, Какво ти става?

Не му отговори. Просто излезе.

По коридора, след това по стълбите, все очакваше Евън да я догони. Да й се извини. Съжалявам. Идеята беше глупава. Въобще не биваше да предлагам подобно нещо.

Докато прекрачваше главната врата, Алисън вече знаеше, че той няма да я последва. Наистина щеше да остане горе. Независимо от това продължи да поглежда назад, докато пресичаше моравата.

Как можа да направи такова нещо?

През последните две седмици Евън почти всеки ден я бе изпращал до работата. Няколко пъти не успя заради някакви събрания, но сега, този път — това си бе направо от злоба и яд.

Наказание.

Защото не му бутна.

Не му бутна — колко грозно звучи.

Щом не даваш — разкарай се!

Цял ден с нетърпение очакваше да го види. Прегръдка и целувка в класната стая. Да се държат за ръцете, докато я изпраща до заведението. Да си приказват, да се шегуват — просто да са заедно. И двамата да знаят, че ще я чака след работа. Да се разходят из парка или да отидат до квартирата му. И той ще е в нея.