Ричард Леймън - Плът

Продължавай с мечтите, Кори.

Глупости.

Погледна към страничния път. Водеше право към гостилницата „Оукуд“. Старият ресторант бе затворен от години, но някаква двойка от Лос Анджелис възнамеряваше да го отвори наново. Забеляза кола комби, паркирана отпред. Хората вероятно бяха там и затягаха туй-онуй.

Добре ще е да ги предупредя.

Проклетият ресторант само привидно изглеждаше, че е едва на около петстотин метра. Уморен и обезкуражен — и разяждан от вина, че е загубил подлеца, Джейк се отлепи от дървото и пое надолу по склона. Проправяше си път през плевелите. Когато излезе на пътя, ходенето стана по-лесно.

Продължаваше да се оглежда, макар че вече не очакваше да открие заподозрения.

Заподозрян, глупости, помисли си той.

Този тип си избира жертвите напосоки.

А аз му загубих следите.

Може би катастрофата и смъртта на съучастника му са го постреснали.

Да, може да е така.

По дяволите!

Загубих го и вината ще е моя, ако той…

Шум от далечна кола изтръгна Джейк от унеса му.

Да не би Чък да идва да го прибере?

Обърна се и си даде сметка, че звукът идва от ресторанта „Оукуд“. Сети се за комбито.

Отново извърна глава.

Бе се озовал в нещо като дупка.

Виждаше единствено пътя.

По шума разбра, че колата форсира.

В този момент схвана.

Беше се забавил. Трябваше да се досети в мига, щом видя колата — празна — пред ресторанта.

Микробусът ти е разбит, вървиш пеша, а си пострадал. Виждаш изоставен, примамлив автомобил…

С лудо биещо сърце Джейк Кори извади своя револвер калибър 38, обкрачи избелялата жълта осева линия, приведе се готов за стрелба и зачака.

Насочи оръжието към завоя на пътя на около петдесет метра.

— Хайде, кучи сине.

Джейк съжаляваше, че няма Магнум 357 като онзи, който Чък носи. С такъв би могъл да унищожи и автомобил.

Ще трябва да стреля по шофьора.

Никога не бе стрелял по човек.

Но знаеше, че сега се налага. Не можеше да остави копелето да се измъкне.

Шест куршума през предното стъкло.

Те щяха да свършат работата.

Колата се появи, подскочи от някаква неравност и пое към него.

Изчакай! Когато е почти до теб, стреляй и отскочи, за да си в безопасност.

Пръстът му се стегна върху спусъка.

Изсвириха гуми. Колата поднесе, завъртя се и спря на десетина метра от него.

Джейк не можеше да повярва.

— Дай да видя ръцете ти! — изкрещя той.

Шофьорът — слаб, изплашен човечец към тридесетте, — гледаше Джейк вторачено през предното стъкло.

— Искам да видя ръцете ти веднага! Хвани волана моментално!

Ръцете на мъжа се появиха. Стискаха горната страна на кормилото.

— Стой така!

Докато се придвижваше към колата, Джейк държеше револвера насочен към главата на мъжа. Той обърна лице и проследи с поглед приближаващия се Джейк.

В колата нямаше друг.

Джейк отвори вратата и се отдръпна. Леко се наведе и огледа внимателно мъжа.

Онзи носеше синя риза.

И бермуди.

Не изглеждаше да е наранен ни най-малко.

— Какво става, старши?

— Постави ръцете си на главата и преплети пръсти.

— Ама…

— Казах!

Защо продължавам тази история, зачуди се Джейк. Защото още не съм сигурен. Не още. Не напълно.

Мъжът вдигна ръце и ги постави на главата си.

— Добре. А сега излез навън.

Докато мъжът изпълняваше заповедта, Джейк огледа и гърба му. Никаква кръв или следи от наранявания.

— Бавно се обърни.

Джейк придружи думите си с жест и направи въртеливо движение с показалеца. Мъжът се завъртя. Джейк го оглеждаше за подутини. Ризата бе плътно прилепнала. Единствената издатина бе тази на задния джоб на късите му панталони — от портфейла. Добре. На Джейк не му се искаше да го претърсва.

— Ще ми кажете ли какво става?

Джейк прибра оръжието в кобура.

— Мога ли да видя шофьорската ви книжка, ако обичате?

Мъжът извади портфейла. Сети се да измъкне разрешителното от найлоновия калъф. Вероятно често е спиран за нарушаване на правилата за движение.

Джейк пое документа. Ръцете му трепереха. Сети се за треперещите ръце на Силия. Погледна шофьорската книжка. Роналд Смелцър, Снимката отговаряше на мъжа пред него. Домашният адрес беше улица Евклид в Санта Моника, Калифорния.

— Благодаря ви, господин Смелцър — каза той и върна документа. — Извинявам се, че ви спрях по този начин.

— Беше нужно само да махнете.

— Очаквах неприятности. Предполагам, че вие сте новият собственик на гостилницата „Оукуд“.

— Точно така. Може ли да ми кажете какво става? Давам си сметка, че карах малко бързичко, но… — той сви рамене.