Ричард Леймън - Плът

Ами ако онзи от микробуса е вътре и ги е нападнал?

Не звучеше правдоподобно.

Но Джейк не изключваше изцяло тази вероятност. Той бавно преброи наум до тридесет.

Те все още не излизаха.

Той се спусна към стълбите. Взе по три наведнъж и посегна към дръжката.

В този момент вратата се отвори широко.

— Извинявайте, че се забавихме — обади се Смелцър. — Трябваше да използвам тоалетната.

— Няма проблеми — увери го Джейк и се обърна.

Дори не се постара да види къде е съпругата на Смелцър, преди да слезе по стълбите.

Зад гърба си дочу гласа й:

— Това вече е върхът!

— По-добре в безопасност, отколкото да съжаляваме — утешаваше я Смелцър.

— Как ли пък не!

Няколко групи продължаваха да имат часове, а аудиторията „Бенет“ имаше отвратителна акустика — удесеторяваше всеки звук, особено откъм стълбището. Затова Алисън се изкачи до третия етаж предпазливо. През цялото време се държеше за стария дървен парапет, за да запази равновесие.

Алисън знаеше, че е подранила.

Но не можеше другояче.

Беше се опитала да не идва преди четири, но лекциите за Чосър свършваха в два часа. А във вторник и четвъртък нямаше други занятия и не бе лесно да убие два часа. Прибирането пеша отнемаше едва десет минути. Нито една от съквартирантките й не беше вкъщи. Жалко. Времето щеше да мине по-бързо, ако си побъбреше малко със Силия или Хелън.

Опита се да учи, но не успяваше да се съсредоточи. Поне не върху написаното. Гледаше часовника. Голямата стрелка се придвижваше от деление на деление за цяла вечност. Ако дремне и се събуди в четири без петнадесет… Нагласи будилника и се опъна на леглото. Да се опита да поспи. Затвори очи, скръсти ръце на корема и положи огромно усилие. Разбира се, нищо не се получи. Дори не бе в състояние да лежи спокойно, камо ли да заспи. Най-накрая се отказа. Сложи сервитьорската си униформа в сакчето, пъхна и един роман с меки корици и тръгна.

Стигна до аудиторията „Бенет“ в 3.20 часа. Доста рано дори за нея — цели петнадесет минути преди обичайното й време във вторник. Седна на любимото си място на каменната пейка, която заобикаляше широкия дънер на дъба, и се опита да почете. Загледа се в катеричка, загризала орех. Зазяпа се към няколко студенти от по-долните курсове — най-вероятно първокурсници. Те крещяха, докато се подхвърляха фризби. Премести поглед към Етъл не-знам-коя-си, хванала за ръка Брад Бейли на път към библиотеката. Отново се опита да чете. Най-после стана четири без десет. Не можеше да чака повече. Освен това часът можеше да приключи по-рано, навиваше се тя.

Влезе в сградата, където се намираше аудиторията „Бенет“. Отправи се колкото, се може по-тихо към третия етаж. Коридорът беше пуст. Откъм една от канцелариите на факултета дочу слабо потракване от писане на машина. От отворените врати на учебните стаи долитаха неясни гласове.

Спря близо до отворената врата на последната стая отляво. Студентите не се виждаха. Но от мястото, където застана, ясно виждаше Евън.

Снощи беше с него, но имаше чувството, че вече е минало много време. Прекалено много време с чувство за празнота в нея. Празнотата не я напускаше и сега. Дори се засилваше.

Хайде, разпусни групата, помисли си Алисън.

Евън очевидно не бе забелязал нейното пристигане. Гледаше напред. Вероятно към студента, който питаше колко най-кратка може да бъде курсовата работа.

— Трябва да е като полата на млада дама — обясняваше Евън. — Достатъчно къса, за да задържи интереса, но и достатъчно дълга, за да покрие най-важното.

Някои от студентите се изсмяха.

— И все пак колко? — настояваше гласът.

Евън вдигна вежди. Алисън се усмихна. Беше толкова сладък като се правеше на педант.

— Най-малкото петнадесет страници.

— На машина ли? — обади се друг глас.

— Да. С черна лента. На бяла хартия, стандартен формат. През един ред. С поле от два сантиметра и половина от всяка страна. Ако е възможно, избягвайте хартия за чернова. От нея пръстите ми почват да лепнат.

Групата бе от първокурсници. Вероятно записваха всяка негова думичка.

Евън скръсти ръце. Стоеше облегнат на катедрата, чийто ръб се забиваше в седалището му. Свали очилата си с телена рамка и попита:

— Други въпроси?

Докато чакаше, избърса стъклата с края на сакото си от рипсено кадифе. Без очила изглеждаше някак оголен и приличаше на дете. Сложи ги и отново заприлича на учен мъж.

— Няма, така ли? Тогава прочетете от страница 496 до страница 506 и във вторник елате, готови да ме смаете с познанията си по стила и вещината на Дилън Томас. Свободни сте.