Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Рой плати бензина и измина около един километър, нагоре по пътя. Видя най-напред ресторанта — дървена сграда, закътана между борове. „Крайпътен мотел Уелкъм Ин. Добра храна.“ Малко по-надолу имаше кафене. Зад него една алея водеше към площадка, обградена от десетина бунгала. Зад входа на алеята беше рецепцията на мотела. Червеният неонов знак „Свободни легла“ светеше.

Рой подмина мотела. Изведнъж стана неспокоен.

Беше толкова близко до целта си. Не искаше да провали нещата. Трябваше му време да размисли.

Продължи да кара по пътя, докато видя широка отбивка. Там спря и изгаси колата. Погледна часовника си. Три и петнадесет.

Колата на Дона е в сервиза , помисли си той. Добре. Ако я вземе днес, или ще тръгне веднага или ще преспи. Ако тръгне, ще мине оттук. Можеше да изчака ида я спре по някакъв начин.

Ами ако тръгне на юг? Не, няма, след като е изминала толкова път в тази посока.

И все пак, възможно е да се върне на юг.

А може би ще остане още една вечер в мотела.

Лесно ще разбере. Ще провери на рецепцията. Ако е решила да остане, вече трябва да е платила.

Всъщност, не може да провери в мотела. Тя ще усети.

Защо пък. Отива до рецепцията, разбира в кое бунгало е и спира колата пред вратата, преди тя да успее да се окопити и да извика ченгетата. Ще нахълта вътре, ще я отмъкне заедно с детето и ще офейка, преди някой да е разбрал какво става.

Няма начин. Хората ще видят. Ченгетата веднага ще тръгнат по петите им.

Защо трябва да бягат? Влиза, заключва и остават в бунгалото. Никой няма да ги безпокои. Има и легла. Като му писне, си тръгва.

Ами ако ги няма?

Ако са излезли? Може на връщане да им кажат от рецепцията, че той е идвал и питал за тях.

— По дяволите! — прошепна той, като видя, че планът му се проваля.

Добре, значи този вариант отпада. Остава само един начин да разбере в кое бунгало са — като не изпуска от очи мястото. Ще ги дебне.

Известно време се оглежда, за да разбере, откъде най-добре ще вижда бунгалата, след това слезе от колата. Взе раницата от задната седалка и я сложи на гръб. Отвори багажника. Джони беше в съзнание. Той я измъкна за ръцете.

Тръгнаха. Рой зърна рецепцията на мотела на около стотина метра пред тях. След това двамата с Джони влязоха в гората. Падналите съчки и шишарките бодяха босите й крака. Започна да плаче.

— Престани!

— Боли ме.

— Искаш ли да те нося?

Тя кимна.

Рой се усмихна. Спомни си, че снощи отказа подобно предложение. Може би започваше да му вярва. Наведе се. Тя ловко обви с ръка врата му, сякаш беше правила това много пъти. Рой я подхвана с едната си ръка зад гърба, а с другата под колената. Изправи се и я понесе между дърветата.

Беше му приятно да носи Джони на ръце. Беше много лека, така че не беше трудно да върви. Държеше го за врата свойски, но той знаеше, че прави това, само за да не падне. Лицето й почти докосваше неговото. Само с едно леко движение на главата си можеше да потърка с буза меката й коса. Чувстваше голотата на краката й върху дясната си ръка. Докато вървеше, галеше кадифената вътрешност на бедрото й. Свободната й ръка не направи опит да го спре.

Пред тях се появиха няколко бунгала. Бяха боядисани. Имитираха облицовка от секвоя. Покривите им — полегати. От задната страна се виждаха прозорци, но нямаше врати. Рой заобиколи последното бунгало. Виждаше паркинга от една пролука между дърветата. Той леко се извиваше между бунгалата, в южна посока. По разположението на паркинга прецени, че прозорците на най-близкото бунгало, вляво от него, навярно гледат към фасадата на останалите бунгала.

Той заобиколи през гората и застана точно зад него. Ухили се. Бунгалото беше под такъв ъгъл, че гърбът му не се виждаше от другите бунгала. Остави Джони на земята.

— Какво правиш?

Шепнеше. Това му хареса.

— Търся къде да се настаним.

Первазът на прозореца беше на нивото на главата му. Прозорецът беше затворен.

— Ще те повдигна — прошепна той. — Виж дали има някой вътре.

Рой свали раницата и се потупа по рамената. Джони се покатери. Държеше се за главата му. Той я хвана за коленете и бавно се изправи, докато очите й се изравниха с долния край на прозореца.

— По-близо — каза тя. Наведе се напред. Бедрата й притискаха главата му. Сложила длани отстрани на очите си, тя надникна през мрежата на прозореца. — По-високо — прошепна тя.

Той я повдигна.

— Има ли някой?

— Не.

— Сигурна ли си?