Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Значи той е с кола.

— До, но не знам каква. Може би е взел една от колите на Карън. Имат жълт фолксваген и бял понтиак Гран при.

— Така, от коя година са?

— Не знам.

Тя погледна към дъщеря си, която дъвчеше чипс пред будката. Дона се обърна настрана и заплака.

— Моля ви госпожо Хейс. Колите нови ли са?

— Фолксвагенът е от 1977. За другата не знам. Може би ’72 или ’73.

— Така. Много добре, госпожо Хейс. Много добре. Обадете се на полицията в Тъксън и съобщете в какво положение се намирате. Може би ще ви придружат до летището.

— Летището ли?

— Така. Не бива да оставяте родителите си сами да преживеят трагедията.

— Да. Прав сте. Ще отида при тях колкото се може по-скоро.

— Така.

— Благодаря ви, господин Уо.

Тя затвори телефона. Санди почука по пластмасовата стена на будката. Дона не й обърна внимание, а започна да търси в чантата си монети. Намери ги и отново се обади.

— Полицейското управление на Санта Моника — каза женски глас. — Офицер Блиъри слуша. С какво мога да ви помогна.

— Имате ли полицай на име Морис Уо?

— Един момент, моля.

Дона чу телефонен звън. Някой вдигна слушалката.

— Отдел „Убийства“. Инспектор Харис слуша.

— Имате ли полицай на име Морис Уо?

— В момента не е тук. Мога ли аз да помогна?

— Говорех по телефона с един човек — тя подсмръкна и потърка с ръка носа си. — Той твърди, че е сержант Морис Уо. Просто исках да проверя дали наистина е полицай.

— И?

След един кратък разговор, в който през сълзи съобщи на родителите си тъжната вест, тя остави слушалката и излезе от будката.

— Да се връщаме в мотела.

— Какво е станало? — викаше Санди. — Кажи ми!

— Леля ти Карън и чичо ти Боб са убити.

— Не е вярно!

— Току-що говорих с полицая, миличко.

— Не!

— Хайде, да тръгваме към мотела. Момиченцето се хвърли върху Дона, прегърна я силно и заплака.

Когато Джуд слезе от колата, видя Дона да седи на стълбата пред бунгалото. Веднага разбра, че нещо не е наред. Тръгна към нея. Тя го видя и се изправи. Той я прегърна. Дона заплака тихо, безмълвно. Чувстваше как гърбът й потръпва под ръцете му. Джуд я погали по главата. Усети мократа й буза върху лицето си. Стояха така дълго време.

След това Дона вдигна поглед към него. Подсмръкна, извинително се усмихна и избърса лицето си с ръкава на блузата.

— Благодаря ти.

— Добре ли си вече?

Тя кимна и стисна устни.

— Искаш ли да се поразходим? — попита тя.

— Знам едно място. Но трябва да отидем с колата.

— Преди да тръгнем, трябва да платя за тази вечер.

— Добра идея. И аз трябва да сторя същото.

Двамата отидоха до рецепцията. Платиха и се върнаха при колата на Джуд.

— Къде е Санди?

— Спи.

— Май често прави това, а?

— Добър начин да оцелееш.

— Тя добре ли се чувства?

— Не. Мисля, че не.

Качиха се в крайслера и Джуд подкара по крайбрежната улица.

— Днес сутринта видяхме колата ти в града — каза Дона.

Явно искаше да смени темата.

— Пак отидох в „Къщата на Звяра“.

— Да не би пак да са я отворили за посетители. Мислех, че полицията…

— Тя нищо не знае за убийството. Трупът беше изчезнал, а също и кръвта. Изглежда някой добре е почистил.

— Чистници — Дона срещна погледа му и се усмихна. — Това е работа на Аксел. Той почиства къщата.

— Аксел е затънал в тая история до гуша. Също и майка му. Всички. Това е работа на семейството. От време на време убиват някого, за да привлекат посетители.

— Но ако тялото е изчезнало…

— Изглежда са се подплашили, защото това убийство става много скоро след другите две. Толкова са неспокойни, а се държат така, сякаш нищо не е станало.

— Защо са я убили? Казах „те“. Накара ме да ти повярвам. Защо са я убили, след като не искат никой да научи за това?

— Тя щеше да подпали къщата.

— Да, това е сериозен мотив. Какво смяташ да правиш? Ще се опиташ ли да откриеш тялото й?

— Това няма да ни е от полза. Трябва да намерим мъжа, които се крие в маймунския костюм.

— И после?

— Ако трябва, ще го убия.

— Смяташ да го убиеш, така ли?

— Едва ли ще имам някакъв друг избор.

Докато минаваха покрай „Къщата на Звяра“, замълчаха. След като завиха зад ъгъла, Дона се обади.

— Много ли хора си убил?

— Да.

— Мислиш ли… често за това?

Той я погледна, след това се насочи към бордюра и спря.

— Питаш дали съвестта ми е гузна?

— Може и така да се каже.

— Не съм убил никого, който да не си го е заслужил.