Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Не, не конкретно. Просто два дни в този град е с два дни повече, отколкото имахме намерение да останем. Това е всичко.

— Аз съм прекарал дванадесет години в този прекрасен град — каза Лари. — Ще се удивите, ако разберете колко много неща могат да се правят тук.

— Какви например? — попита Санди.

— Най-разпространеният спорт досега е да седиш на ъгъла на двете главни улици и да наблюдаваш как се сменят светлините на светофара.

— Ужас!

— Отседнали ли сте някъде? — попита Джуд.

Дона кимна.

— Имаме стая в мотела „Уелкъм Ин“.

— Хей, това не е ли радостно съвпадение! — възкликна Лари. — И ние! Всички ли играем бридж?

— Никога не съм играл карти — каза Джуд.

— Не се прави!

— Освен това, вече имаме планове за вечерта.

— Вярно!

— Трябва да свършим една работа — каза той на Дона.

— Само за един ден ли сте в града? — попита тя.

— Може да останем няколко дни. Трудно е да се каже на този етап. Зависи от това как ще тръгнат нещата.

— С каква работа се занимавате?

— Ние работим за… — изведнъж той осъзна, че не иска да лъже. Не и тази жена. Необходимостта да запази прикритието си не беше толкова голяма, колкото обикновено, и не си струваше загубата. — Бих предпочел да не ви казвам.

— Няма проблеми. Извинявайте за любопитството.

— Няма нищо, не се…

— С удоволствие ще им разкажа за нашата работа.

— Лари!

— Ние възнамеряваме да…

— Недей!

— Да убием Звяра.

— Моля? — попита Дона.

— Кеф! — извика Санди.

— Звярът. Чудовището от „Къщата на Звяра“. Джаджмънт Ръкър и аз ще го повалим!

— Наистина ли? — попита Дона, като се обърна към Джуд.

— Вярвате ли, че има Звяр? — попита той.

— Все пак нещо е убило всичките тези хора.

— Или някой — каза Джуд.

— Убиецът на Том Багли не беше човешко същество — настояваше Лари.

— А какво беше? — попита Санди.

— Ще ти покажем трупа му — каза Лари — и тогава сама ще решиш какво е.

— Какво е труп?

— Мъртво тяло, миличко.

— О, отвратително.

— Имаме план — каза Джуд — да открием какво или кой убива хората в тази къща. След това ще се справим с него — той й се усмихна. — Обзалагам се, че не знаехте, че пътувате с двойка безумци. Все още ли сте съгласна да изпиете един коктейл с нас?

— Сега имам нужда да изпия два.

— Извинете — каза Дона. Тя дръпна стола си назад. — Ако питиетата пристигнат преди да съм се върнала, не ме чакайте.

— И аз ще дойда — каза момичето.

Джуд ги наблюдаваше, докато вървяха през препълненото заведение. След това се наведе към Лари. Много тихо му каза:

— Затваряй си устата. Ако още някой разбере за какво сме дошли в града, работата е приключила. Ще задържа предплатата, ще се върна обратно в Сан Франциско и край.

— Но, Джадж. Какво толкова може да стане…?

— Ще загине още някой.

— О, добре. Щом настояваш.

— Настоявам.

Докато си пиеха коктейлите и обядваха, никой повече не спомена „Къщата на Звяра“. Когато вече привършваха, Лари им каза, че знае една пътека, която води през тесен проход надолу към плажа.

След като се наобядваха, всички заедно отидоха до рецепцията на мотела и се регистрираха за още една нощ. След това се разделиха, като оставиха Дона и Санди да си облекат банските костюми. Джуд се отпусна на леглото, с кръстосани крака и ръце, сгънати под главата. Заспа.

— Ето ги! — съобщи Лари, като го събуди. Неспокойният мъж се махна от прозореца и се огледа в огледалото на тоалетката. — Как изглеждам?

Джуд се взря в ризата на червени цветя и белите къси панталони.

— Липсва ти панамена шапка?

— Не успях да взема всичко необходимо.

Излязоха от бунгалото. Лари се спусна напред да посрещне двете дами, а Джуд остана назад, за да огледа Дона. Тя носеше синя риза с навити ръкави. Под висящите краища на ризата се виждаха краката й — стройни и мургави. Беше без бански костюм.

— Надявам се, че под блузата не си „натюр“ — каза Лари.

— Почакай и ще видиш.

— О, моля те, позволи ни да надникнем. Само мъничко.

— Не може.

— Моля те.

Санди се превиваше от смях и замахна с дънковата си чанта към Лари. Той се завъртя и се наведе. Чантата го хлопна по гърба.

— Жестоко джудже! — извика той.

Момичето отново започна да върти чантата.

— Стига толкова, миличко.

— Но той е необикновен — каза Санди задъхано, продължавайки да се смее.

— Винаги ли се държи така? — Дона попита Джуд.

— Запознах се с него едва снощи.

— Наистина ли?