Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Джаджмънт никога не лъже — каза Лари.

Качиха се в крайслера на Джуд и Лари започна да го упътва как да стигнат до крайбрежната улица покрай бензиностанцията „Шеврон“, покрай „Ресторанта на Сара“ и надолу, през още две пресечки с магазини. От лявата страна, пред тях, се изпречи „Къщата на Звяра“. Разговорите и смеховете внезапно секнаха, но никой не спомена къщата.

Лари пръв наруши тишината.

— Свий вдясно — по онзи черен път.

Джуд зави.

— Тук ли живее майката на Аксел? — попита Санди, сочейки към тухлената къща.

— Да — каза Дона.

Джуд погледна към тухлената къща отляво и видя, че е без прозорци.

— Странно — промърмори той.

— Наистина — каза Лари и попита Дона: — Откъде познаваш Аксел?

— Той ни докара снощи в града?

— Странна птица е.

— Той е със забавено развитие — обясни Санди.

— Естествено, с майка като Маги Куч…

— Какво?

— Майката на Аксел е Маги Куч, собственицата на „Къщата на Звяра“, екскурзоводката на обиколките.

— Така ли?

— Да.

— Омъжила ли се е повторно след убийствата? — попита Дона.

— Карай вдясно, Джадж. Не, но е имала връзки. В града се предполага, че Уик Хапсън е бащата на Аксел. Той работи за Маги от самото начало и живеят заедно.

— Мъжът, който продава билети на касата? — попита Дона.

— Точно така.

— Приятно семейство — каза Джуд. — Къщата няма прозорци.

— Наистина няма.

— Как така? — попита Санди.

— За да не може Звярът да влезе вътре, разбира се.

— Това е ужасно — Санди, като че ли съжаляваше, че въобще е попитала.

Черният път се разширяваше и свършваше.

— А, стигнахме! Паркирай някъде, Джадж. Той обърна колата с предницата навън и я паркира отстрани на пътя.

— Страхотно ще ви хареса този плаж — каза Лари, докато излизаше.

Преди да отвори вратата, Джуд разгледа Дона. Както беше предположил, под ризата си тя носеше бански костюм или поне долната му част. Синята лъскава материя блесна в очите му, когато тя се наведе, за да слезе от колата.

Той се присъедини към другите, които го чакаха отвън. Вятърът вееше приятно и разпръскваше горещината като свежа струя.

— Тръгваме ли? — Лари попита Дона.

— Готови ли сме? — обърна се тя към Джуд.

— Аз съм готов. Ти готова ли си, Санди?

— Всички сте толкова смешни.

Вървяха в колона по един по тесния проход, който се спускаше под остър ъгъл между две пясъчни дюни. Джуд присви очи от вятъра. Той свиреше в ушите му и довяваше само най-силните думи на Лари, който разказваше някакъв детски спомен.

Проходът направи завой и изведнъж пред тях се разкри океанът. Върху неспокойната синя повърхност имаше пяна, която образуваше редици от бели шапчици. Вълните се разбиваха в скалист нос. От тази страна на носа вълните се миеха спокойно в пясъчната ивица. Джуд не виждаше никого на плажа.

— А, великолепно! — извика Лари, като разпери ръце и пое дълбоко въздух. — Който последен стигне до плажа, е глупак!

Той се затича. Санди го последва.

Джуд се обърна към Дона.

— Няма ли да участваш в състезанието?

— Не.

Вятърът развяваше кичури коса по лицето й. Джуд ги отмести с ръка. Не можеше да отдели очите си от нейните.

— Обзалагам се, че знам защо — каза той.

— Защо?

— Страхуваш се, че ще те победя.

— Дали това е причината? — очите й светеха развеселени, но сериозни, като че ли не би си позволила да се подведе от неговите закачки.

— Така е — каза той.

— Наистина ли се казваш Джаджмънт?

— Наистина.

— Искам да останем насаме, Джаджмънт.

Той постави ръце на раменете й. Привлече я към себе си. Усети как тялото й се притиска в неговото, как ръцете й нежно докосват гърба му, как влажните й устни леко се разтварят.

— Не сме сами — каза тя след малко.

— Може би трябва да престанем, а?

— По-добре да престанем, докато е време.

— Не бих казал, че е добре, но…

— Няма как.

Като се държаха за ръце, те се спуснаха надолу през прохода. На плажа Санди тичаше пред Лари. Тя се гмурна във водата. Лари спря на края на водата и падна на колене. Момичето му махна да влезе във водата, но той поклати глава.

— Хайде! — чу Джуд през шума на вятъра и вълните.

Санди се плискаше във водата и пръскаше Лари.

— По-добре да побързаме — каза Дона, — преди очарователната ми дъщеря да я прихване нещо ида го завлече навътре.

Момичето изтича на брега и започна да дърпа Лари за ръката.

— Остави го, Санди!

Лари, все още на колене, успя да се обърне.

— Няма нищо, Дона — извика той. — Мога сам да се справя с нея.