Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Рой огледа двора. От двете страни и задната част беше ограден с високи храсти. Красиво и уединено. Наведе се ниско, повдигна крачола си и измъкна ножа.

Приближи се тихо и надникна в шезлонга. Жената беше по бял бански костюм, със смъкнати презрамки на горнището. Кожата й лъщеше от плажното масло. Дясната й ръка, която държеше сгънато списание, беше изнесена встрани от шезлонга, за да не хвърля сянка върху корема й.

Ръката й направи рязко движение и изпусна списанието, когато Рой й запуши устата.

Той притисна върха на ножа в гърлото й.

— Само един звук и ще те разпоря.

Тя се опита да каже нещо през ръката му.

— Млъкни. Ще си махна ръката, а ти няма да гъкнеш. Ясно ли ти е?

Главата й кимна.

Рой пусна устата, хвърли моряшката шапка от главата и хвана здраво тъмната й коса.

— Сега стани.

Помогна й, като я дърпаше за косата. Когато се изправи, той обърна главата й. Загорялото лице беше на Карън, разбира се! Беше сигурен, дори през слънчевите очила.

— Нито гък! — каза той.

Отведе я до задната врата.

— Отваряй! — заповяда той.

Карън отвори. Влязоха в кухнята. След слънчевата светлина на двора, тук изглеждаше много тъмно, но Рой нямаше свободна ръка, с която да свали слънчевите си очила.

— Трябва ми въже — каза той. — Къде го държите?

— Това означава ли, че вече мога да говоря.

— Къде има въже?

— Нямаме.

Той натисна острието.

— Моли се да имате. Казвай, къде е?

— Не… — тя изохка, защото я дръпна за косата. — Мисля, че е при палатката и спалните чували.

— Покажи ми ги! — той свали ножа от гърлото й, но продължаваше да го държи съвсем близо, с ръка подпряна на рамото й. — Размърдай се!

Излязоха от кухнята и свиха вляво по коридора. Минаха покрай няколко затворени врати — вероятно килери и гардероби. След това банята. Влязоха през една врата вдясно. Стаята представляваше кабинет с много книги, разхвърляно бюро и люлеещ се стол.

— Имате ли деца?

— Не.

— Колко жалко.

Тя спря до една врата, близо до стола.

— Там, вътре — каза тя.

— Отвори я.

Тя отвори вратата. В килера нямаше нищо друго, освен принадлежностите за къмпинг: два спални чувала висяха на закачалките, на пода имаше туристически обувки, до стените бяха облегнати раници. На една кука висеше бастун с метален накрайник. До него имаше две меки филцови шапки. Изправени до раниците, стояха грижливо подредени жълти надуваеми дюшеци. На рафта лежеше дълга червена торба, вероятно това беше палатката. На закачалка висяха спортни дрехи: дъждобрани, фланели, чифт сухи кожени панталони.

— Къде е въжето?

— В раниците.

Той й пусна косата. Отмести ножа от гърлото и го опря в голия й гръб.

— Вземи го.

Тя влезе в килера и клекна. Повдигна червения капак на едната раница. Пъхна ръката си вътре и започна да тършува. Извади набито ново твърдо въже за простор.

— Няма ли още? — той взе въжето от нея и го хвърли зад себе си.

— Това не ти ли стига?

— Провери в другата раница.

Тя посегна към другата, без да затвори първата. Докато отваряше капака, ръката й изведнъж замръзна.

— Недей! — Рой хлъзна острието на ножа по косата й, докато върхът му стигна до врата.

Тя си пое бързо дъх. Като продължаваше да държи ножа във врата й, Рой се наведе. Пресегна се през рамото й и извади от раницата брадва с дървена дръжка. Острието беше поставено в кожен калъф. Хвърли брадвата зад себе си. Тя падна тежко на килима.

— Добре, хайде сега вземи другото въже.

Карън потърси в раницата и извади друго намотано въже, което много приличаше на първото, само че беше сиво и меко, защото беше употребявано.

— Ставай!

Тя се изправи.

Рой я извъртя с лице към себе си.

— Дай си ръцете.

Дръпна въжето. Пъхна ножа в колана си и завърза здраво ръцете й. Направи крачка встрани от нея, отпускайки въжето. След това вдигна брадвата и резервното въже. Дърпайки въжето, той я изведе от стаята и в дъното на коридора намери голямата спалня. Вкара я вътре.

— Познай какво следва сега — каза той.

— Не съм ли малко стара за теб?

Той се ухили при спомена за Джони.

— Твърде стара си за мен — каза той.

Поведе я по килима към големия гардероб. Отвори вратата му наполовина и блъсна Карън до стената. Между тях стоеше вратата на гардероба и той прехвърли въжето от горната й страна и го дръпна.

— По дяволите! — промърмори тя.

— Млъквай!

— Рой!

Той дръпна въжето. Вратата се блъсна в него, когато Карън я удари от другата страна. Видя пръстите й върху горната част на вратата. От вътрешната страна нямаше дръжка. По дяволите! Спусна опънатото въже надолу по вратата. Пропълзя на земята и го прокара под нея, след това го изтегли отново отпред. Вдигна единия крак на Карън. Тя го ритна. Удари я зад коляното, което я накара да извика. След това прокара въжето между краката й и го кръстоса на десния й крак. Завърза го за дръжката, близо до хълбока.