Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Санди пусна ръката му, заобиколи го и скочи на гърба му.

— Дий, дий! — извика тя.

Той се наведе напред и започна да подскача на „четири крака“ по пясъка, като издаваше звуци, които първоначално наподобяваха цвилене на кон. След това се изправи на крака. Санди, която го държеше здраво около шията, погледна назад към Дона и Джуд. Не каза нищо, но на лицето й се изписа страх. Лари се завъртя в кръг, като дърпаше ръцете на момичето, и Джуд видя ужаса в широко отворените му очи. Цвиленето му се превърна в накъсано пъхтене от страх. Той подскачаше и се изпъваше, опитвайки да се освободи.

— Господи! — извика Дона и се спусна към тях.

Джуд изтича покрай нея към момичето, което сега вече крещеше от ужас.

— Лари, спри! — извика той.

Лари като че ли не го чуваше. Той продължаваше да подскача и да се извива, теглейки силно момичето за ръцете.

В следващия миг Санди падна назад, а краката й продължаваха да обвиват кръста на Лари. Една от малките й ръчички се държеше здраво за яката на Лари. Ризата му се разцепи надолу по гърба и той извика. Джуд хвана падащото момиче.

Лари се обърна рязко и ги погледна с налудничав поглед. Отдалечи се. Падна. Подпря се на единия лакът и продължи да се взира в тях. Бавно и постепенно необичайното изражение на лицето му изчезна. Задъханото му дишане започна да се успокоява.

Джуд остави Санди в ръцете на майка й. Отиде при него.

— Не трябваше… да скача на гърба ми — гласът му се извиваше в жално скимтене. — Не точно на моя гръб.

— Всичко вече е наред — каза Джуд.

— Не точно на гърба ми.

Той легна на пясъка, покри очите си с ръце и тихо заплака.

Джуд коленичи до него.

— Успокой се, Лари. Всичко свърши.

— Не е свършило. Никога няма да ми мине. Никога.

— Ужасно много уплаши детето.

— Зна-а-а-м — каза той, провлачвайки думата като отчаян стон. — Съжа-ля-вам. Може би… ако се извиня.

— Опитай.

Той подсмръкна и си избърса очите. Когато седна, Джуд видя белезите. Те кръстосваха рамената и гърба му в дива плетеница, по-бели от бледата му кожа.

— Те не са от Звяра. Получих ги при падането. Звярът не ме е докосвал. Въобще не ме е докосвал.

Рой провери още веднъж дали Джони е завързана здраво. Може би не беше нужно, защото тя си бе изгубила ума от страх. Но Рой не искаше да рискува.

Във всекидневната той се наведе и запали свещта. Побутна парчетата вестници, за да е сигурен, че докосват свещника. След това тръгна към кухнята. Стъпваше високо, краката му мачкаха вестниците и дрехите, които беше разхвърлял по пода.

Огънят може би нямаше да унищожи всички доказателства, но не можеше и да му навреди.

Сложи тъмни очила и избелялата шапка на Марв, и излезе от задната врата. Затвори я и избърса дръжката, за да не остави отпечатъци. Слезе по стълбите към вътрешния двор и бързо се отправи към алеята. Погледна към улицата и видя, че алеята завършва с порта. Отиде небрежно до нея, отключи и я отвори.

Къщата на съседите беше много близо. Огледа прозорците й. Не видя никого.

Тръгна по алеята и отиде до гаража. Гаражът беше за две коли и имаше две врати, разделени с греда. Повдигна лявата врата и откри вътре един червен шевролет. Качи се в него, разгледа трите връзки ключове, които беше взел от къщата, и лесно намери ключовете на шевролета.

Запали колата и я изкара от гаража. Спря близо до вратата на кухнята. След това слезе и отвори багажника. Изведе Джони от къщата, постави я в багажника и хлопна капака.

Пристигна на адреса на Карън за по-малко от десет минути. Очакваше, че ще разпознае къщата, но когато стигна, не видя нищо познато. Провери отново адреса. След това си спомни, че Карън и Боб се бяха преместили малко преди процеса. Това беше къщата.

Паркира отпред. Погледна часовника на ръката си — часовника на Марв. Беше почти два и половина.

Кварталът изглеждаше много тих. Огледа се на всички страни и тръгна към входа. През четири къщи отдясно някакъв японец, градинар, подрязваше храстите. Отляво, през една къща, на тревата лежеше котка, която дебнеше нещо. Рой не обърна внимание какъв е дивечът. Той си имаше свой дивеч.

Натисна звънеца и се ухили. Почака и пак звънна. Накрая реши, че няма никой.

Сви покрай къщата, изкачи две стъпала от задния ъгъл и внезапно спря.

Ето къде била. Може би не самата Карън, но някаква жена лежеше в шезлонг и слушаше музика от транзистора. Шезлонгът гледаше на другата страна, така че гърбът пречеше на Рой да види кой седи в него. Виждаше само стройните, почернели крака, лявата ръка и върха на шапката й. Бяла шапка, като моряшка.