Ричард Леймън - Къщата на Звяра

А факторът време, тогава? Почти седемдесет и пет години.

Добре, няколко души, преоблечени като Звяра.

Добре, но кой и защо?

Изведнъж намери обяснението. Колкото повече разнищваше теорията си, толкова по-вероятна му изглеждаше тя. Докато размишляваше по какви начини да събере доказателства, забеляза, че съвсем се е стъмнило.

Пропълзя напред, към ръба на скалата. В къщата беше тъмно. Ливадата отпред се беше превърнала в тъмно пространство без никакви подробности като повърхността на езеро в облачна нощ. Джуд посегна към раницата и извади кожен калъф. Отвори капака му и измъкна бинокъл за нощно виждане. Приближи го до очите си и разгледа бързо къщата и ливадата. На призрачната червена светлина в инфрачервения бинокъл всичко изглеждаше наред.

Когато го заболяха краката да стои клекнал, той се дръпна назад. Свали бинокъла, за да си облече якето. След това се изправи, облегна се в скалата и продължи своето наблюдение.

Ако теорията му беше правилна, нищо нямаше да спечели, като прекара студената нощ тук. Нямаше да види никакъв звяр.

Но пък и нищо нямаше да загуби, ако се повърти наоколо.

Трябваше да поставим някого вътре в къщата. За примамка.

Кой би отишъл?

Аз, разбира се, кой друг.

Рано е още за тази игра. Още сме на етап наблюдение, добър поглед върху къщата от безопасно разстояние. Трябва да се опознае характера на врага.

Ако не друго, то поне разбрах, че тази вечер Звярът не влезе в къщата отзад.

Бинокълът започна да му тежи. Остави го на земята и извади последния сандвич. Докато ядеше, продължаваше да гледа без помощта на скъпия си уред, но не виждаше нищо, освен безкраен мрак. Изяде сандвича и взе отново бинокъла.

След известно време коленичи и постави лактите си върху камъка. Огледа сантиметър по сантиметър двора, края на гората, бараката, дори прозорците на къщата, въпреки че стъклата им пречеха на топлината, която инфрачервеният бинокъл можеше да улови.

Остави уреда, заобиколи раницата и се изпика в тъмното.

Върна се при бинокъла. Обходи района. Нищо. Погледна часовника. Минаваше десет и половина. След това се настани и продължи да наблюдава още почти час, без да мръдне.

Мислеше за Звяра. Мислеше за своята теория. Мислеше за други нощи, които бе прекарал сам с бинокъл и пушка. Мислеше и за Дона.

Спомни си как изглеждаше тази сутрин в кадифените джинси и блуза, с ръце в джобовете. Как я обви с ръце, като галеше топлите меки извивки на дупето й. След това си спомни как ръцете му разкопчаха копчетата на блузата, бавно я разтвориха и докоснаха гърдите й.

Пенисът му се втвърди и опъна панталона му.

Мисли за Звяра!

В главата му нахлу образът на дебелия чернокож Фелдмаршал и Доживотен Император Ефратес Д. Кениата. Едното му голямо кръгло око изчезна, когато през него мина един куршум и свали задната част от черепа на императора.

Звярът на Кампала беше мъртъв.

Както и ерекцията на Джуд.

Телохранителите — само ако го бяха хванали. Но не успяха. Не можаха дори да се приближат. Поне не повече, отколкото им бе позволил. И все пак, ако го бяха хванали…

Ето го!

От тази страна на оградата.

Той хвана здраво бинокъла. Въпреки че нещо скриваше част от топлинния образ — най-вероятно някакъв храст — той видя приведен силует, който много приличаше на човешка фигура.

Фигурата легна на земята. Пъхна нещо напред, най-вероятно през дупка в оградата. След това се промъкна под заграждението. От другата страна взе предмета и се изправи. Огледа се във всички посоки.

Когато се обърна в профил, Джуд видя, че има женски гърди.

Фигурата изтича към гърба на къщата, изкачи се по стълбите и изчезна във верандата.

Минаха няколко секунди. Джуд чу бързия и тих звън на счупено стъкло.

Когато Джуд стигна до оградата, задъхан и изморен от бързото спускане по хълма, реши да не губи време да търси пролуката в нея. Насочи фенера към пречките, подскочи и се хвана с двете ръце за най-горната. Отблъсна се нагоре и обхвана най-горната пречка. От къщата се чу приглушен писък. Тежестта му се наклони твърде напред и той почувства как в корема му се врязва остър кол. Наведе се назад и вдигна левия си крак. Кракът му достигна до пречката. Отблъсна се силно нагоре, като се пусна. Десният му крак прескочи оградата, без да я докосне. Дълго време летеше надолу. Когато падна на земята, търкулна се и скочи на крака, като прибра бързо фенерчето. След това изтича към къщата.

Докато се изкачваше по стълбите, извади от кобура 45-калибровия си автоматичен колт. За момент се поколеба дали да не смени пълнителя — вместо стандартната пачка със седем патрона да сложи по-голямата с двадесет, която държеше в защитната жилетка. По дяволите, ако не успееше да го убие със седем… да „го“ убие?