Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Едно голямо куче се появи на кръстовището. Рой натисна газта и зави рязко, за да го премаже, но проклетото създание отскочи настрани.

В края на града сви по пътя за Маунт Тамалпе, Мюр Удс и Стинсън Бийч. Пътят извиваше през горските хълмове. Известно време минаваше покрай пръснати тъмни къщи. След това сградите изчезнаха. Навлезе по-дълбоко в гората, на моменти почти спираше на острите завои.

Когато стигна до един черен страничен път, той се насочи към него и спря. Изгаси светлините. Тъмнината обви колата. Когато отвори вратата, вътре светна лампата. Отвори задната врата и свали червената раница от седалката. Извади фенер от един от страничните й джобове и я сложи на рамо. Затвори вратите на колата и навлезе в гората.

Теренът постепенно се издигаше нагоре. Докато се изкачваше, дънките му се закачаха за храстите. Скоро след като се отдалечи от пътя, прескочи ниска ограда от бодлива тел. Бодливата тел закачи дънките и одраска кожата му. Освободи крачола си и продължи нагоре.

На върха на склона претърси вечнозелената растителност. Изглеждаше гъста. Почти беше готов да се откаже, когато фенерът му освети едно достатъчно открито пространство. Пристъпи натам и се ухили.

Поляната беше около двадесет стъпки в кръг — предлагаше приятно равно място. Тук можеше да настани спалния си чувал. Някой друг беше палил огън, от който бяха останали наредени в кръг камъни. Вътре в кръга лежаха няколко овъглени консерви. Рой клекна и пипна една от тях. Беше студена.

Огледа околността с фенера. Навсякъде около поляната имаше дървета и започваше гората. В нея всичко беше тъмно и спокойно.

Беше чудесно.

Свали раницата и я отвори. Най-отгоре беше гумираното платнище. Постла го. След това извади синя торба, развърза я и измъкна спалния чувал на Боб. Постла го върху платнището.

Трябваше да взема и един от гумените дюшеци , помисли си той. Само ако се бях сетил.

Влезе в гората и събра дърва за огъня. Взе сухи съчки и ги донесе до кръга с камъни. После намери паднали клони и направи голям куп. Изхвърли изгорелите консерви в гората.

С тоалетна хартия запали огън. Сложи съчките. Огънят се разпалваше, пукаше и хвърляше искри. Пламъците грееха ръцете му и хвърляха подвижни сенки върху поляната. Прибави още големи клони.

— Сега вече огънят е истински — промърмори си той.

Три хубави пожара за един ден. Набираше опит.

Застана над огъня и наблюдаваше как подскачат пламъците и как се извиват. Чувстваше топлината с предната част на тялото си. След това отстъпи назад и се отдалечи от горещината. Взе фенера.

От време на време, докато се придвижваше обратно през гъстата гора, поглеждаше през рамо. Дълго време продължаваше да вижда огъня, ярката му светлина трептеше върху листата над поляната. Когато стигна до склона над колата, от огъня вече не се виждаше нищо.

Бавно и внимателно се спусна до колата. От предната седалка взе плика от Макдоналдс. След това отиде до багажника. Отключи го. Капакът се вдигна.

Джони премигна. Светлината я заслепи в очите. Лежеше на една страна, покрита с карирано одеяло.

— Гладна ли си? — попита Рой.

— Не — каза тя намусено.

Всеки път, когато отваряше багажника — веднъж на няколко часа, след като напуснаха Санта Моника, — тя нито помръдваше, нито му казваше нещо. Всъщност не беше промълвила нито дума от последната нощ в банята.

— Значи не си си глътнала езика — той дръпна одеялото.

Джони се опита да го задържи, но не успя. Измъкна се от ръцете й.

Тя се сви още повече.

— Излизай оттам — каза Рой.

— Няма.

— Ставай или ще те ударя!

— Няма.

Той пъхна ръката си под плисираната пола и я ощипа по бедрото. Тя започна да плаче.

— Какво ти казах? Ставай, излизай веднага оттам!

Тя изпълзя на „четири крака“, изскочи от багажника и се снижи на земята.

Рой затвори капака. Взе ръката на момичето.

— Ще си направим един хубав пикник!

Той се изкачи по склона, като теглеше Джони зад себе си. Момичето се дърпаше и ревеше. Ниската растителност разраняваше голите й крака.

— Искаш ли да те взема на ръце?

— Не.

— Ще те нося на конче и храстите няма да те драскат.

— Не искам. Ти си лош.

— Не съм лош.

— Лош си. Знам какво направи.

— Нищо не съм направил.

— Ти…

— Какво?

— Ти… — и изведнъж тя нададе силен рев като бебе. — Уааааа!

— По дяволите! — Рой изруга.

Шумни хлипания прекъсваха от време на време монотонното ридание, но след това продължаваше отново. Нямаше изгледи да спре, докато Рой не я зашлеви по бузата с опакото на ръката. Ударът прекрати рева. Вече се чуваха само задавени вопли.