Ричард Леймън - Къщата на Звяра

Звукът, който се чу, когато вдигна предпазителя, беше адски силен.

Стискайки бастуна под мишница, тя хвана здраво затвора на автоматичния пистолет и бързо го плъзна напред и назад, при което се чу шумното стържене на металните части. Палецът й внимателно свали ударника. Остави пистолета обратно в чекмеджето.

— Джоузеф взе пистолета и излезе от стаята. Когато чух стъпките му по стълбите, и аз се измъкнах от леглото. Възможно най-тихо тръгнах из коридора. Трябваше да стигна до децата си, нали разбирате.

Групата я последва в коридора.

— Стоях точно тук, на горната площадка на стълбището, когато чух изстрелите на долния етаж. Джоузеф нададе такъв писък, какъвто никога преди не бях чувала. Чувах шум от тътрещи се, а след това галопиращи крака. Стоях точно тук, замръзнала от страх, и слушах как стъпките се качват по стълбите. Исках да избягам и да отведа децата си на безопасно място, но страхът ме беше приковал здраво и не можех да мръдна. От тъмнината пред мене изникна звярът. Не видях как изглежда, но ходеше изправен като човек. Издаваше нещо като смях, а след това скочи върху мен и ме свали на пода. Разкъсваше ме с нокти и зъби. Опитах се да се съпротивлявам, но не можех да се боря с него. Готвех се да посрещна смъртта, когато малкият Теодор започна да плаче в детската стая, в края на коридора. Звярът слезе от мене и се втурна към детската стая. Колкото и да бях ранена, аз хукнах след него. Трябваше на всяка цена да спася бебето си.

Групата я последва до края на коридора. Маги спря пред една затворена врата.

— Тази врата беше отворена — каза тя и почука по нея с бастуна. — На светлината от нейните прозорци видях как бледоликият Звяр издърпа детето ми от люлката и се хвърли върху него. Разбрах, че не мога да помогна на моя малък Теодор. Наблюдавах какво става, изпълнена с ужас, когато някой ме дръпна за нощницата. Бяха Синтия и Даяна, целите в сълзи. Хванах ги за ръка и ги отведох тихо от вратата на детската стая.

Тя поведе групата отново покрай свързаните с въже столове.

— Бяхме точно тук, когато озъбеният Звяр изтича от детската стая. Това беше най-близката врата — отвори я и им показа стръмно, тясно стълбище, което свършваше с друга врата. — Ние се шмугнахме тук и аз успях да затворя вратата в последния миг. Трите изтичахме по тези стълби, препъвайки се, като надавахме викове в тъмнината. На горната площадка минахме през онази врата. Заключих я след нас. Седнахме в мухлясалия тъмен таван и зачакахме. Чухме, как Звярът идваше по стълбите. Смееше се и съскаше. Душеше вратата. И тогава, някак си толкова бързо, че ние не успяхме да мръднем, вратата се отвори рязко и Звярът скочи между нас. Първо уби Синтия и Даяна. После нападна и мен. Държеше ме здраво с ноктите си. Чаках да ми изтръгне живота. Но не го направи. Просто стоеше върху мене и дишаше с отвратителния си дъх в лицето ми. След това слезе. Обходи бързо тавана и изчезна. След онази нощ никога не съм го срещала. Но други го видяха.

— Защо не ви е убил? — попита момичето, чието кръгло лице беше покрито с акне.

— И аз често си задавам този въпрос. Сигурно никога няма да разбера — поне не в този живот. Но понякога си мисля, че Звярът ме остави „в тоз мрачен свят да дишам“, за да „разкажа за него и каузата му“, както Хамлет моли Хорацио в предсмъртния си монолог. Може би не е искал, заради неговите престъпления да пострада още някой като Гюс Гаучър.

— Вие като че ли — каза белокосият мъж — признавате на Звяра някаква заслуга.

— Хайде да видим тавана — каза самонадеяният дебеланко.

— Тавана не показвам. Държа го заключен — винаги.

— Тогава детската стая.

— И нея не показвам — никога.

— Нямате ли повече манекени?

— На моите близки няма восъчни фигури — каза тя.

С вдигнати вежди момчето огледа групата, като че ли търсеше други, които споделяха неговото презрение към изборността в представянето на историята.

— Ами онези две момчета? Те не са ли ваши близки?

— Двете момчета, за които говори този млад човек, са Том Багли и Лари Мейуд — тя затвори вратата към стълбата за тавана и поведе групата обратно по коридора към нейната спалня. — Том и Лари бяха на дванайсет години. Познавах ги добре и двамата. Дойдоха на няколко обиколки и може би знаеха за „Къщата на Звяра“ повече, отколкото всеки друг. Един господ знае защо не проявиха повече разум, за да не стъпват тук през нощта. Не бяха невежи като тези Зиглърови — знаеха много добре какво може да ги сполети. Дойдоха тук, прониквайки през нощта, така или иначе. Това беше през 51-а година. Били са доста време в къщата, вдигайки шум. Опитали са се да отключат детската стая и тавана, но не успели. Въртели са се, слухтели са, пъхали са си носа в тази стая, когато дошъл Звярът. Той повалил на земята Том Багли, а Лари Мейуд побягнал към прозореца.