Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Демони! — някой пронизително изкрещя. — Таласъми!

Дона рязко се обърна. Застанала на средата на улицата, една слаба бледа жена сочеше към нея, към Санди — към всички тях. Жената беше на не повече от тридесет години. Косата й беше късо подстригана, по момчешки. Жълтата й рокля без ръкави беше смачкана и изцапана. Краката й бяха мръсни и боси.

— Ти, и ти, и ти също! — крещеше тя. — Таласъми! Караконджули! Всичките сте вампири, които изсмукват кръвта на мъртвите!

Вратата на будката рязко се отвори. Оттам изтича мъж с червено от яд лице.

— Махай се оттук, по дяволите!

— Червеи! — крещеше тя. — Всички вие сте червей. Да плащате, за да видите тази мръсотия! Лешояди! Страхливци!

Мъжът измъкна широкия си кожен колан от гайките на панталона и го сгъна на две.

— Предупреждавам те!

— Блудници такива! Блудствате с трупове!

— Това вече е прекалено — мърмореше той.

Жената хукна назад, когато мъжът я подгони с високо вдигнат колан, готов да я удари. Залитайки, тя падна тежко на настилката.

— Продължавай, червей такъв! Таласъмите обичат това! Виж ги тия дръвници! Дай им кръв! За това са дошли!

Изправяйки се на крака, тя разтвори предната част на роклята си. Гърдите й бяха твърде големи за толкова дребна жена. Те се люлееха върху корема й като чували с ориз.

— Дай им зрелища! Дай им кръв! Разкъсай плътта ми! Точно това обичат те!

Той вдигна колана над главата й, готов всеки миг да го стовари.

— Недейте! — думата беше изстреляна бързо и остро.

Пазачът се огледа.

Дона се обърна и видя мъжа от кафенето, който излезе от опашката. Приближи се към човека с колана.

— Ти си гледай твоята работа, приятелче.

Той продължи да върви.

— Нямаме нужда от чужда намеса.

Той нищо не каза на мъжа с колана, но мина покрай него към жената. Помогна й да се изправи. Повдигна роклята, за да покрие раменете й, и внимателно я придърпа отпред. Жената хвана здраво скъсаните краища с трепереща ръка.

Той тихо й заговори. Тя се спусна към него, целуна го необуздано в устата и отскочи встрани.

— Бягайте! Бягайте, за да спасите живота си! — крещеше тя. — Бягайте, за да спасите душите си!

След това хукна по улицата.

Няколко души от опашката се засмяха. Някой смотолеви, че лудата жена е част от атракцията. Други не се съгласиха. Мъжът от кафенето се върна и застана мълчаливо на опашката до приятеля си.

— Слушайте, хора! — извика човекът с билетите. Той тръгна към тях, като поставяше колана обратно в гайките на панталона. — Извиняваме се за закъснението, но съм сигурен, че всички можем да проявим разбиране към момичето. Преди три седмици Звярът нападна съпруга и единственото й дете — разкъса ги на парцали. След това преживяване момичето превъртя. През последните дни, откакто отново започнахме да пускаме посетители, непрекъснато се мотае наоколо. Но сега, тук има една друга жена, жена, която е минала през пречистващия огън на трагедията, и се е обогатила от нея. Това е собственицата на „Къщата на Звяра“ и ваш личен екскурзовод по време на днешната обиколка.

С широк замах той посочи към поляната пред къщата. Към тях се приближаваше приведена, дебела жена.

— Още ли искаш да влезем?

Санди сви рамене. Лицето й бе пребледняло. Беше стресната от истеричната жена.

— Да — каза тя. — Мисля, че да.

Минаха през подвижната преграда на входа и се събраха на тревата пред старата жена. Тя чакаше. Близо до десния й крак в земята беше забит абаносов бастун, а роклята й на цветя се вееше леко. Въпреки че денят беше топъл, тя носеше зелен копринен шал около врата си. Оправи шала и заговори.

— Добре дошли в „Къщата на Звяра“ — произнесе го почтително, с нисък, дрезгав глас. — Казвам се Маги Куч и съм нейна собственица. Започнах да показвам къщата на посетители още през 31-а година, скоро след трагедията, която отне живота на моя съпруг и трите ми деца. Може би си задавате въпроса защо една жена развежда хора из къщата, която е място на голяма лична драма. Отговорът е много прост — пари.

Сред групата се разнесе тих смях. Тя се усмихна любезно, обърна се и накуцвайки, тръгна по пътеката. В началото на стълбите пред входа тя обви петнистата си ръка около колоната и посочи нагоре с върха на бастуна.

— Ето, точно тук обесили горкия Гюс Гаучър! — продължи Маги. — Бил на осемнайсет години и отивал при брат си, който работел в Сан Франциско. Той спрял тук следобед на 2 август, 1903 година и нацепил дърва за Лили Торн, първоначалната собственица на къщата. За отплата го нахранила и Гюс си тръгнал. Същата нощ Звярът нападнал за първи път. Не оцелял никой, освен Лили, която изтичала на улицата и крещяла, като че ли била видяла самия дявол. Градът незабавно се вдигнал и създал група за самоотбрана. Претърсили къщата от мазето до тавана, но не намерили никакво живо същество — само разкъсаните сдъвкани тела на сестрата на Лили и двете малки момчета. Тръгнали да претърсват залесените хълмове и попаднали на Гюс Гаучър, потънал в дълбок сън. Някои от хората в града си спомнили, че същият следобед го видели около къщата на Торн и решили, че той е убиецът, когото търсят. Дали го под съд. Нямало никакви свидетели, тъй като всички били загинали, с изключение на Лили, която не била на себе си. Въпреки всичко, набързо го признали за виновен. Още същата нощ тълпата го извадила насила от стария затвор. Довлекли бедния момък точно на това място, преметнали въже около стълба на балкона, ей там, горе, и го обесили. Разбира се, Гюс Гаучър никого не е убивал. Направил го е Звярът. Хайде да влезем.