Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Да?

— Вие ли сте със закъсалата кола?

Дона кимна.

— Позвъниха от сервиза на „Шеврон“. Техен служител и Куч са се погрижили за нея. Казаха, че ще ви потърсят, когато я докарат.

— Но ключовете са в мен.

— Те нямат нужда от ключове.

— Аз трябва ли да направя нещо?

Момичето повдигна едното си рамо. То беше голо, с изключение на презрамката на блузката. Очевидно не носеше сутиен и зърната на гърдите й прозираха под тънката материя, тъмни и набъбнали. Дона се запита как родителите й позволяват да се облича по този начин.

— Добре. Благодаря за съобщението.

— Пак заповядайте.

Момичето се врътна. Изрязаните дънки бяха цепнати отстрани и разкриваха мургавите й крака почти до хълбоците.

Това момиче само си търси белята , помисли си Дона. Ако Санди се обличаше така…

Дона слезе по стълбите и се отправи през паркинга към тяхното бунгало. Трябваше да изчака Санди да се приготви.

— Искаш ли да закусим тук, в мотела? — попита Дона. — Или да си опитаме късмета в града?

— Хайде да отидем в града — каза нетърпеливо Санди. — Надявам се, че имат понички. Умирам за една поничка.

— Аз пък умирам за чаша кафе.

Те излязоха. Санди присви очи, отвори дънковата си чантичка и извади слънчеви очила. Кръглите им стъкла бяха твърде големи за лицето й. Дона, която рядко носеше тъмни очила, реши, че с тях дъщеря й прилича на мравка, страхотна мравка наистина, но все пак мравка. Трябваше да внимава да не й го каже.

— Какво ти съобщи леля Карън? — попита Санди.

— Каза да те целуна.

— Тенис ли щяхте да играете днес?

— Да.

— Сигурно е била много изненадана.

— Тя разбра за какво става дума.

Стигнаха до пътя. Дона посочи вляво.

— Градът е насам — каза тя. — Имах чувството, че леля ти Карън никога не е чувала за Малкаса Пойнт. Въпреки всичко, мястото е красиво, нали?

Санди кимна. Слънчевите очила се плъзнаха надолу, по носа й. Тя ги бутна с пръст обратно.

— Тук е много е хубаво, но…

— Какво?

— О, нищо.

— Не, хайде, кажи ми.

— А ти защо трябваше да обясняваш на леля Карън?

— Какво да й обяснявам?

— Къде се намираме.

— Реших, че трябва да знае.

— Аха — Санди кимна и нагласи очилата си.

— Защо?

— Мислиш ли, че трябваше да й казваш? Сега знае къде сме.

— На никого няма да каже.

— Няма, освен ако той не я принуди.

Чуха, че идва кола и се качиха на изровения банкет, докато отмине.

— Какво искаш да кажеш, „да я принуди“? — попита Дона.

— Да я принуди да му каже. Както правеше с теб — принуждаваше те да му казваш разни неща.

Дона вървеше мълчаливо и вече не се наслаждаваше на свежия ароматен въздух. Представи си Карън, просната гола на леглото, завързана, а Рой до нея нагрява със запалка върха на отвертка.

— Ти никога не си виждала какво правеше с мен, нали? Той винаги заключваше вратата.

— О, никога не съм виждала това, което е правил в спалнята. Само когато те удряше. А той какво правеше с теб в спалнята?

— Причиняваше ми болка.

— Сигурно е било ужасно.

— Да.

— Как ти причиняваше болка?

— По много начини.

— Обзалагам се, че ще постъпи по този начин и с леля Карън.

— Не би посмял — каза Дона. — Не би посмял.

— Кога можем да си тръгнем оттук? — попита неспокойно Санди.

— Веднага щом поправят колата.

— Кога ще стане това?

— Не зная. Тази сутрин Аксел е отишъл там с човек от сервиза. Ако не се налага ремонт, можем да тръгнем веднага, щом я докарат тук.

— Така ще е най-добре — каза Санди. — Най-добре ще е да се махнем бързо оттук.

Решиха да закусят в „Ресторанта на Сара“, от другата страна на бензиностанцията „Шеврон“. След като разгледа поничките, изложени на витрината, Санди се отказа от тях. Поръча си бекон с яйца.

— Това място е отвратително — каза тя.

— Повече няма да се храним тук.

— Ха-ха.

Санди бръкна под масата и сбръчка нос от отвращение.

— Има лепната дъвка.

— Под масите винаги има дъвки. Някои от нас обаче са достатъчно разумни и не си пъхат ръцете там.

Санди подуши пръстите си.

— Отвратително!

— Защо не се измиеш?

— Обзалагам се, че тоалетната е истински „кенеф“ — каза тя и стана от масата, сякаш изгаряше от нетърпение да провери предположението си.

Дона я наблюдаваше усмихнато как пристъпва пъргаво към другия край на заведението. Сервитьорката се приближи и напълни с кафе голямата нащърбена чаша.

— Благодаря.

— Пак заповядай, мила.

Наблюдаваше как сервитьорката се отправя към друга маса. В следващия миг вниманието й бе привлечено от отварянето на вратата.