Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Хей, Джони. Какво си намислила?

Тя гледаше вцепенено в тавана.

Дона се събуди от слънцето и пронизителните крясъци на чайките. Опита се отново да заспи, но тясното, хлътнало от старост легло й попречи. Стана и протегна схванатите си мускули.

Санди все още спеше на другото легло.

Пристъпвайки тихичко по студения дървен под, Дона отиде до прозореца. Вдигна щорите и погледна навън. Отсреща видя мъж, натоварен с куфари, да слиза от боядисаното в зелено бунгало. В големия автомобил го чакаха жена и две деца, които приличаха на него. Пред почти всяко бунгало в „Уелкъм Ин“ можеше да се види паркирана кола или каравана. Някъде наблизо лаеше куче. Тя спусна щорите.

След това потърси с очи телефона. В стаята нямаше такъв.

Докато се обличаше, Санди се събуди.

— Добро утро, миличка. Добре ли спа?

— Чудесно. А ти къде отиваш?

— Отивам да потърся телефон и да се обадя на леля ти Карън — тя си завърза маратонките. — Не искам да се тревожи за нас.

— Може ли да дойда с теб?

— Остани тук и се облечи. Ще се върна след минутка и ще отидем да закусим.

— Добре.

Тя закопча карираната си памучна риза и си взе чантата.

— Няма да отваряш на никого, нали?

— Добре — каза момичето.

Утринният въздух ухаеше на борови иглички — аромат, който й напомняше за топлите сенчести пътеки в планината Сиера Невада, където някога ходеха на екскурзии със сестра си. Преди да се появи Рой. Начинът, по който Рой се държеше в планината, я накара да загуби вкус към дивото. Веднага щом се отърва от него, отново трябваше да започне да ходи по планините. Но може би скоро…

Тя изкачи стълбите до входа на рецепцията и в дъното видя телефонна кабина. Отправи се към нея. Дървеният под скърцаше под краката й, като че ли стъпваше по обрулените от времето дъски на стар кей.

Влезе в кабината, пусна монетите в апарата и набра централата. Поиска разговорът й да се отчете по сметката на домашния й телефон. Свързаха я.

— Ало?

— Добро утро, Карън.

— О, не!

— Това вид поздрав ли е?

— Не ми казвай само, че ти се е повредила колата.

— Ти си ясновидка.

— Да дойда ли да те взема?

— Не, за съжаление ще трябва да го отложим днес.

— Защото все аз печеля, нали?

— Въпросът не е в това.

— Да не са променили свободните ти дни? А толкова добре си прекарвахме понеделниците. В кои дни си свободна сега — петък — събота, вторник — сряда?

— Ясновидството ти се изчерпа.

— Така ли?

— Обаждам ти се от вълшебния курорт Малкаса Пойнт, родно място на небезизвестната „Къща на Звяра“.

— Пила ли си нещо?

— За съжаление съм напълно трезва. Доколкото мога да изчисля, намираме се на около сто и петдесет километра северно от Сан Франциско. Плюс-минус петдесет.

— Мили боже! Не знаеш ли къде се намираш?

— Не съвсем. Сигурна съм, че ако намеря карта…

— А ти всъщност защо си хукнала така презглава? — преди Дона да успее да отговори, Карън продължи. — О, господи, да не би да е излязъл?

— Да, пуснали са го.

— Мили боже!

— Решихме, че е по-добре да изчезнем.

— Правилно. Какво искаш да направя?

— Кажи на мама и татко, че сме добре.

— Ами апартаментът?

— Можеш ли да изнесеш всичко на склад?

— Разбира се, ще се опитам.

— Можеш да се обадиш на фирмата „Бийкън“ или някъде другаде. Съобщи ми колко струва. Ще ти пратя чек.

— А как мога да се свържа с теб?

— Аз ще поддържам връзка.

— Ще се върнеш ли някога тук?

— Не зная.

— Как са могли да го пуснат? Как са могли?

— Предполагам, че се е държал добре.

— Господи!

— Всичко ще се оправи, Карън.

— Кога ще те видя отново? — тя беше готова всеки момент да се разплаче.

— Скоро всичко ще отмине.

— Да, ще отмине. Ако Рой случайно пукне от инфаркт или се преобърне от някой мост, или… — тя се разхлипа. — Господи, какво нещо… как можаха да му позволят?

— Не плачи, моля те. Всичко ще се оправи. Само кажи на мама и татко, че сме добре, а ние ще ти се обаждаме.

— Добре. Аз ще… ще се погрижа за твоя апартамент.

— Внимавай и се пази!

— Разбира се. И ти също. Целуни Санди от мен.

— Ще я целуна. Чао, Карън.

— Чао.

Дона затвори телефона. Пое дълбоко въздух, като се опитваше да овладее вълнението си. След това прекоси площадката пред входа. Вече слизаше по стълбите, когато чу как някаква врата се отвори със скърцане.

— Госпожо?

Тя се обърна и видя едно момиче, което стоеше на вратата на рецепцията. Вероятно беше дъщеря на собственика.