Ричард Леймън - Къщата на Звяра

— Какво търсиш? — попита Санди.

— Опитвам се да разбера в коя посока е най-добре да тръгнем.

— Вече сме ходили натам — каза момичето и кимна наляво.

— Добре.

Свиха надясно.

— Мислиш ли, че можем да заминем тази сутрин? — попита Санди.

— Не зная колко време ще е нужно. Намираме се поне на един час от мястото, където оставихме колата. Момичето от мотела не каза в колко часа Аксел е отишъл да я вземе.

— Ако няма да тръгваме веднага, защо не отидем да разгледаме „Къщата на Звяра“?

— Не знам, миличкото ми.

— За мен е на половин цена.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да разгледаш такова зловещо място?

— Какво представлява то?

— Говори се, че е домът на ужасен Звяр, който убива хора и ги разкъсва. Това е мястото, където преди няколко седмици бяха убити онези трима души.

— О, това ли е мястото?

— Да, наистина.

— УУУУ! Можем ли да го видим?

— Не съм сигурна, че идеята ми харесва.

— О, хайде. Почти стигнахме. Моля те!

— Добре, нищо не ни пречи да проверим в колко часа започват посещенията.

Дона стоеше до северната част на желязната ограда и наблюдаваше зловещата, обрулена от времето къща. Изпитваше нежелание да се приближи до нея.

— Не съм сигурна, че ми се прави това, мила.

— Но ти каза, че ще проверим за посещенията.

— Не зная дали изобщо искам да вляза вътре.

— Защо не?

Дона сви рамене. Не искаше да изрази с думи мрачния страх, който усещаше.

— Не знам — каза тя.

Тя премести погледа си от издадения навън скосен прозорец нагоре към балкона с перилата. После зрително обходи разстоянието от триъгълното чело на островърхия покрив до кулата в южния край. Прозорците на кулата не отразяваха нищо. Покривът й представляваше стръмен конус и приличаше на шапка на вещица.

— Страхуваш се, че ще се шашнеш ли?

— Езикът ти достатъчно ме „шашка“.

Санди се засмя и нагласи слънчевите си очила.

— Добре, ще погледнем графика на обиколките. Но не ти обещавам нищо.

Запътиха се към будката за билети.

— Ако те е страх, ще отида сама.

— Ти няма да влезеш вътре сама, малка госпожице!

— За мен е на половин цена.

— Въпросът не е в това.

— А в кое е въпросът?

Можеш никога да не излезеш оттам , внезапно си помисли Дона. Пое дълбоко дъх. Въздухът, който ухаеше на високопланински бор, я успокои.

— В какво е въпросът?

Дона се опита да изкриви лицето си в зла усмивка и проломоти:

— Не искам Звярът да те изяде!

— Ти си ужасна!

— Но не толкова, колкото Звярът.

— Мамо! — смеейки се, Санди размаха дънковата си чанта.

Дона я улови с ръка, вдигна поглед и видя мъжа от кафенето. Очите му бяха приковани в нея. Усмихвайки му се, Дона отби следващата атака от страна на дъщеря си.

В ръката му забеляза син билет.

— Добре, скъпа, стига толкова! Ще направим обиколката. Ще разгледаме къщата.

— Наистина ли? — попита зарадвано.

— Рамо до рамо, ние ще се изправим пред ужасния Звяр.

— Ще го размажа с чантата си — каза Санди.

Докато вървеше към входа, Дона видя как мъжът небрежно се обърна към неспокойния си приятел и му заговори.

— Виж — Санди посочи над касата един дървен циферблат на часовник. На табелата отгоре пишеше: „Следващата обиколка започва в…“, а часовникът показваше десет. — Колко часът е сега?

— Почти десет — каза Дона.

— Ще влезем ли?

— Добре. Хайде да се подредим на опашката.

Те застанаха зад последния човек — дундест пубертет, скръстил важно ръце на корема. Без да помръдне крака, той се обърна целият и изгледа критично Дона и Санди. Каза тихо „Хм“, като че ли присъствието им го обиждаше и наведе рамене.

— Какво му става на този? — прошепна Санди.

— Шшшт.

Докато чакаха, Дона преброи четиринадесет души на опашката пред тях. Въпреки че осем изглеждаха деца, тя видя само две, които можеха да минат в категорията „деца под дванадесетгодишна възраст“, за които имаше намаление. Ако на никой от останалите не се полагаше билет с намаление, тя изчисли, че обиколката носи петдесет и два долара приход.

Никак не е зле , помисли си тя.

Мъжът от кафенето беше трети в редицата.

Млада двойка, мъж и жена, с две русокоси момиченца, пристъпиха към будката за билети.

— Това прави шейсет и четири — каза Дона.

— Какво?

— Долара.

— Колко е часът?

— Остават две минути.

— Не обичам да чакам.

— Наблюдавай хората.

— Защо да ги наблюдавам?

— Интересни са.

Санди погледна майка си. Дори с тъмните очила, които закриваха по-голяма част от лицето й, скептицизмът на Санди беше очевиден. Но тя направи крачка встрани от опашката, за да разгледа хората по-внимателно.