Ричард Леймън - В тъмните гори

— Добре. А може би ще срещна и нашите влюбени птички.

Той взе ключа и тръгна към вратата. След като се озова навън, я захлопна след себе си. Натисна топката, за да се увери, че е добре затворена. Слезе по дървените стълби и огледа пространството между бунгалата. Никаква следа от Корделия и Бен. Погледна в колата. И там ги нямаше.

Застанал в средата на прашната централна алея, той обхвана с поглед шестте бунгала, офиса и главния път. Обърна се и погледна в противоположната посока, където алеята свършваше и започваше гората.

Вековни дебри горски. Шепотът на борове и хвойна…

Може би точно там се бяха сврели, за да се чукат. Шегите си бяха шеги, но…

Какви ти шеги, когато някой чука собствената ти дъщеря!

„Търкулни ме ти в детелината…“

Представи как Корделия е легнала по гръб, а Бен се клати отгоре й. При тази мислена картина чак стомахът го заболя.

„Търкулни ме, положи ме в тревата и пак, и пак го направи…“

Започвам да имам фикс идеи, каза си той.

Ревност ли беше това?

Глупости.

Но къде са те ?

Дали не бяха влезли в някое от бунгалата? Той започна да ги обхожда и оглежда. Шест близнаци. Общо дванадесет помещения. В около половината от тях светеха прозорците. Пред някои имаше паркирани коли. Истински развалини. Той отбеляза, че на една от тях — стар, раздрънкан буик — гумите дори бяха изпуснати. Единият от прозорците не беше вдигнат.

Той тръсна глава. Не. Те не биха посмели да се отдадат на секс в чужда кола.

Все пак се спря и заоглежда с подозрение колите. Бяха четири, без да брои своята. Децата можеха да бъдат във всяка една, клатейки задници на задната седалка.

Клатейки задници?!

С изчервено от срам лице Лендър се насочи през прахта към буика. Приближи се достатъчно до него и видя, че на задната седалка няма никой. После тръгна към съседната кола.

Беше марка „Мейвърик“. Дясната част на задницата й беше така деформирана, че изглеждаше като отхапана от някакво чудовище, хранещо се с метал. Той пристъпи по-наблизо и погледна към задната седалка. Една черна сянка скочи изведнъж и изчезна през прозореца на отсрещната врата. Котка. Лендър се засмя тихо на уплахата си. Потупа с длан гърдите си. Сърцето му биеше до пръсване. Пак погледна в колата. Чифт детски обувчици висяха от огледалцето за обратно виждане. Премести погледа си по-надолу към шофьорското табло. Там имаше нещо странно. След като се огледа наоколо, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, той отвори вратата и се промъкна вътре.

На мястото, където трябваше да е стартерът, видя само кръгла дупка.

Много странно.

Излезе от купето, тихо затвори вратата и мина отпред. Пръстите му затърсиха процеп под капака на двигателя. Повдигна капака и пантите изскърцаха.

Отдолу не видя нито акумулатор, нито радиатор, нито карбуратор, нито вентилатор. Двигателят бе ограбен.

— Исусе! — измърмори той и пусна капака да се затвори.

Пресече алеята и отиде при една очукана спортна кола. Вдигна и нейния капак. Разгледа в тъмнината мястото, където трябваше да бъде двигателят и не откри никаква следа от него. Предницата бе празна като издълбана орехова черупка.

Що за мотел е този, в който коли извън употреба са събрани като… примамка?

Внезапно, смразен от ужас, Лендър се запита дали всичко това — и гробището на коли и светлините в някои от бунгалата — не са само сценичен аксесоар в един общ измамен декор…

„И пиесата е трагедията човешка, а главният й герой — всепобеждаващият червей“ — изплуваха в паметта му думите на Едгар По.

Пиеса. Пиеса, в която единствените актьори са усмихнатият мъж в офиса и странната възрастна особа, надничаща иззад вратата.

— Корделия! — извика Лендър. — Корделия! Бен!

Зачака, заслушан за отговор. Дочу шума на вятъра между дърветата, църкането на щурците, далечното квакане на жаби, както и песента на птичките, сврени по клонаците; отнякъде долиташе и многогласен шум от телевизионно предаване… сякаш всичко беше наред.

Вратата на бунгалото им рязко се отвори и оттам излезе Рут.

— Лендър, какво не е наред?

Той изтича до нея.

— За Бога…

Бутна я вътре и затръшна вратата.

— Какво става? Какво не е наред? — Изплашените й очи го молеха за бърз отговор. — Нещо с децата ли?

— Не ги видях никъде. Не зная къде са, но тук нещо не е наред. Всички тези коли са… само декор.

— Не раз… — не успя да се доизкаже тя, въртейки глава в недоумение.

— Не зная какво става, но… Спомняш ли си за Норман Бейтс?