Абрахам Мерит: Гори, вещице, гори!

Аз съм медик, специалист в областта на неврологията и мозъчните заболявания. Конкретната сфера на работата ми е психологията на ненормалното и в нея съм признат експерт. Имам сериозни ангажименти към две от централните болници в Ню Йорк и много отличия в Съединените щати и в чужбина. Излагам тези факти (с риск да бъде разкрита самоличността ми) не поради честолюбие, а защото искам да се разбере, че съм компетентен да дам сериозна научна оценка на събитията, които ще изложа тук.

Казвам, че се излагам на риска да разкрия самоличността си, защото истинското ми име не е Лоуел. Лоуел е псевдоним, също както и останалите имена на героите в това повествувание. Причините за прикриваното на истинските имена ще се изяснят в хода на разказа.

Смятам, че фактите и наблюденията, групирани в моите дневници с медицински случаи под заглавието „Куклите на мадам Мандилип“ трябва да се подредят в логична последователност ида се оповестят. Естествено аз мога да направя това под формата на доклад до някое от медицинските дружества, но ми е повече от ясно как биха посрещнали колегите ми такъв документ, наред с подозрението, съжалението и даже погнусата, които ще изпитат към мен — та в тези факти и наблюдения има толкова много, което противоречи на общоприетите концепции за причинно-следствена връзка между явленията във физическия свят.

Но ето че сега аз, ортодоксалният медик, се питам дали не е възможно да има и други видове причини, извън тези, които приемаме — сили и енергии, чието съществуване ние упорито отричаме, защото не можем да им дадем никакво обяснение в рамките на тесногръдите си сегашни познания. Енергии, чиято реалност се признава от фолклора, от древните традиции, от всички народи; енергии, на които лепваме етикета мит и предразсъдък, за да оправдаем собственото си невежество.

Има една мъдрост, една безкрайно древна наука. Родена още в предисторическите времена, тя нито е загинала, нито е изчезнала напълно. Една тайна мъдрост, открай време обкръжена от свои собствени проповедници и проповеднички, пазещи нейния тъмен пламък, предаващи го от век на век. Тъмният пламък на забраненото познание… той гори в Египет още преди изграждането на пирамидите и в храмовете, затрупани под пясъците на пустинята Гоби, известен е на синовете на Ед, които Аллах, както твърдят арабите, превърнал в камък заради магиите им десет хиляди години преди Аврам да проходи по улиците на Ур халдейски, известен е в Китай и е познат на тибетския лама, на бурятските шамани от степите и на магьосниците от Южните морета.

Тъмен пламък на злокобна мъдрост… спотаен в мрака на смълчаните менхири в Стоунхендж, подхранван от ръцете на римските легионери, незнайно защо набирал сила в средновековна Европа… той все още продължава да гори, все още е жив и силен.

Но стига предисловия. Започвам от момента, в който сянката на тъмната мъдрост, ако наистина това е била тя, за първи път падна върху мен…

Доктор Лоуел

Изкачвах стъпалата към входа на болницата и чух как часовникът удари един след полунощ. По това време обикновено съм вкъщи и спя, но имах пациент от чийто случай бях много заинтересуван. Асистентът ми Брейл ми се беше обадил по телефона, за да ми съобщи за някои нови прояви на заболяването, които исках да наблюдавам. Беше началото на ноември. За миг спрях на най-горното стъпало и погледнах проблясващите като диаманти звезди. Точно тогава към входа на болницата приближи автомобил.

Стоях и се чудех какво може да означава пристигането му в този час. От него изскочи един. Огледа изпитателно пустата улица, след това рязко отвори вратата докрай. Слезе още един. Двамата се наведоха и започнаха да измъкват нещо от вътре. Изправиха се и видях, че са хванали под мишниците трети човек. Пристъпиха напред, но не го подкрепяха, а направо го носеха. Главата му беше увиснала на гърдите, тялото му се олюляваше безжизнено.

От автомобила излезе четвърти мъж.

Познах го. Беше Джулиън Рикори, прочут гангстерски главатар, една от рожбите на сухия режим. Бяха ми го показвали няколко пъти. А и да не бяха, щях да запомня външния му вид от снимките във вестниците. Мършав дългуч със сребристобяла коса, винаги безупречно облечен, на пръв поглед по-скоро бонвиван, а не организатор на престъпленията, които му приписваха.