Абрахам Мерит - Гори, вещице, гори!

— Сърцето му спря преди три минути! — прошепна Брейл. — Би трябвало да е мъртъв… и въпреки това чуй…

Тялото на Питърс се изпъна и вдърви. От устните му излезе звук — някакъв кикот, нисък, но особено пронизителен, нечовешки, гаден смях на дявол. Въоръженият телохранител до прозореца скочи и столът му се преобърна с трясък. Смехът изклокочи и замря, а тялото на Питърс се отпусна безжизнено.

Вратата да се отвори и в стаята се разнесе гласът на Рикори:

— Как е той, доктор Лоуел? Не можах да заспя…

После видя гримасата на Питърс.

— Дево Марийо! — чух шепота му и той падна на колене.

Почти не му обърнах внимание — не можех да откъсна очи от лицето на Питърс. То бе приело физиономията на ухилен, триумфиращ сатана — нищо човешко не беше останало в него. Това беше мутрата на демон, излязъл направо от някакъв кошмарен ад, нарисуван от средновековен художник. Сините очи, сега пълни с безкрайна злоба, се взираха свирепо в Рикори.

Видях как ръцете на мъртвеца се раздвижиха — сгънаха се бавно в лактите, пръстите се извиха като нокти на хищна птица, мъртвото тяло започна да шава под завивката…

И в този момент се освободих от магията на кошмара — за първи път от часове насам бях стъпил на територия, която познавах много добре. Това беше rigor mortis , вкочаняването след смъртта — но сега то настъпваше далеч по-бързо и се развиваше с темпо, което никога не бях виждал.

Пристъпих напред и склопих клепачите върху свирепо гледащите очи. Покрих с чаршаф ужасното лице.

Рикори продължаваше да стои на колене, кръстеше се и се молеше. А до него беше паднала сестра Уолтърс, прегръщаше го през раменете и също шепнеше молитви.

Отнякъде се чу как часовник отброи пет часа.

Предложих на Рикори да го придружа до дома му и останах донякъде изненадан, че той прие с готовност. Толкова бе потресен, че чак го съжалих. Возехме се мълчаливо, с нас бе и бодигардът със стиснатите устни. Лицето на Питърс още бе пред очите ми.

Дадох на Рикори сънотворно и го изчаках да заспи, охраняван от хората си. Бях му казал, че твърдо съм решил да направя пълна и подробна аутопсия на трупа.

Като се върнах в болницата с неговата кола, установих, че тялото на Питърс е откарано в моргата. Брейл ми каза, че rigor mortis е завършило за по-малко от час — удивително кратък срок. Направих необходимите приготовления за аутопсията и заведох Брейл с мен у дома, за да поспим поне няколко часа. Трудно е да се предаде с думи как бе повлияло върху психиката ми цялото това събитие. Бях благодарен на Брейл, че ме придружи, а изглежда и той на мен.

Когато се събудих, все още бях в потиснато настроение от преживяния кошмар, макар въздействие му вече да отслабваше. Към два часа започнахме аутопсията. С неохота вдигнах чаршафа от тялото на Питърс. Вгледах се в лицето му и се изумих. Не беше останала и следа от сатанинското изражение. Сега то беше спокойно, с отпуснати черти — лице на човек, починал в мир, без никаква телесна и душевна агония. Повдигнах ръката му. Беше отпусната, както и цялото тяло. Трупното вкочанясване беше изчезнало!

Струва ми се, че точно тогава останах за първи път с убеждението, че имам работа с някакъв напълно нов, или поне непознат засега причинител на смърт, било той микробен агент или нещо друго. По правило трупното вкочанясване настъпва едва след шестнадесет, че и след двадесет и четири часа, в зависимост от състоянието на пациента преди смъртта, температурата и още десетина фактора. То трае обикновено от четиридесет и осем до седемдесет и два часа, и на бързото му настъпване съответства и бързо изчезване. Диабетиците вкочанясват по-бързо от другите хора. Още по-динамично се развива този процес, ако смъртта е дошла вследствие нараняване на мозъка, например при огнестрелна рана. А в сегашния случай трупното втвърдяване бе започнало със самото настъпване на смъртта и, изглежда, бе завършило цикъла си за удивително кратък период. Помощникът ми каза, че прегледал тялото след пет часа и решил, че вкочанясването още не е било настъпило. А в действителност то вече е било завършило и изчезнало.

Заключенията от аутопсията можеха да се вместят в две изречения. Нямаше никаква установима причина, поради която Питърс да не е жив. А той беше мъртъв!

По-късно, когато Хоскинс съобщи резултатите от изследванията си, тези две противоположни заключения останаха в сила. Нямаше никаква причина, поради която Питърс да е умрял. И въпреки това смъртта му беше неоспорим факт. Дори загадъчните светлинки, които бяхме наблюдавали, да имаха пряко отношение към смъртта му, то от тях не беше останала никаква следа. Органите му бяха в идеално състояние — той наистина беше изключително здрав представител на човешката раса. А и Хоскинс не бе успял да открие нови кръвни телца, заредени със светлина, след като го оставих сам.